Джон Лескроарт - Фатална жена

Брейди кимна в знак на съгласие.

— Очаквате да повярваме ли?

— Не ме интересува дали вярвате или не. Това е истината.

— Не мисля така — повтори Брейди.

— Е, разбира се, ваше право е да реагирате така.

Джина беше разказала историята си и умората я връхлетя толкова силно, че едва се държеше на краката си. Едва успяваше да стои права до бюрото на Шър.

— Няма значение дали вярвате или не. Длъжни сте да уведомите областния прокурор за това.

— Не смятам така — отвърна Шър.

— Малко сте закъснели с тези открития — добави Брейди. — Процесът е почти приключил.

— „Почти“ е доста неясна дума, следовател. Току-що идвам от съдебната зала. Заключителните пледоарии все още не са произнесени, вероятно няма и да бъдат до утре. Имате нови доказателства по случая. Не е моя работа да ви казвам какво трябва да правите, но и вие, и аз знаем, че трябва да ги предадете на областния прокурор, а областният прокурор трябва да ги предостави на защитата.

Роук се усмихна широко.

— Според прецедента „Брейди“, а с вашата фамилия няма как да не сте запознат със случая „Брейди“, просто нямате избор.

Джина говореше за делото „Брейди срещу щата Мериленд“, по което Върховният съд беше постановил, че защитата има право на достъп до всяко доказателство на обвинението , което може да хвърли съмнение върху вината на обвиняемия. Областният прокурор трябваше да предаде абсолютно всичко — доказателства, показания, история, разпити — всичко, което можеше да оневини обвиняемия.

— Госпожо, знаете ли, че това може да са лъжливи показания? — смекчи тона Брейди, като се надяваше да се разбере с Роук. Ако ги поддържате, може да се озовете в затвора.

— Не са лъжливи — отвърна спокойно и решително Джина.

— Не са лъжливи. Това е истината.

Шър се приведе към нея.

— И не сте споменали досега? Как сте могли да го пропуснете, нали сте адвокат?

— Първо съм човек и се надявах, че няма да се наложи — отвърна Джина. — Днес обаче защитата се издъни доста. Не е ли съвсем очевидно защо не съм искала да го кажа? Тези показания ще причинят невероятна болка и страдание на семейството на обвиняемия, сякаш всичко, през което преминаха, е малко.

Шър се обърна към Брейди.

— Просто не мога да повярвам.

Той кимна.

— Нали разбирате, че ще проверим всичко и ще прегледаме разпечатката от телефона ви за тази дата? Както и на телефона на Магуайър. Ще разберем къде сте били и двамата всяка секунда от онзи следобед и от онази вечер.

— Казах ви къде сме били — отвърна Джина. — А вие си губите времето.

Трея Глицки седеше на бюрото си пред кабинета на Уес Фарел и шепнеше в слушалката на хендсфри устройството си.

— Не знам за какво става дума, Ейб, но вътре крещят, сякаш ги колят. Сигурно е за Моузис.

— Кой вика толкова?

— Основно Брейди.

Тя ясно си представи как по лицето на съпруга ѝ се появява една от толкова редките му усмивки.

— Лелее, няма ли да е ужасно, ако в цялото бързане да открият нещо за Моузис не са пропуснали нещо важно?

— На такова прилича. Ужас! — стресна се тя и погледна към затворената врата. — Някой току-що удари или хвърли нещо.

— Чуват ли се крясъци от болка?

— Още не.

— Казваш, че Джина е вътре с тях?

— Да. Изглежда ужасно. Е, ужасно като за нея. Пак е по-красива от повечето от нас.

— Съмнява ме — рече Ейб. — Какво според теб им е сервирала?

— Нямам идея. Но трябва да е нещо голямо.

— Съдът още ли заседава долу?

— Така мисля. Мога да проверя и да ти кажа, ще ти звънна в пет. Смяташ ли да идваш?

— Може да е забавно.

— Къде си в момента?

— Ако щеш вярвай, но съм с Бил Шуйлър в сградата на ФБР. Работим с Уайът Хънт и се опитваме да открием нещо за Тони Солая.

— Като гледам какво става тук, може и не се наложи да продължавате с него.

— От твоите уста в Божиите уши. Ако пък успееш да разбереш дали другите са още в съда…

— Ще ти звънна веднага.

Харди можеше и да не разполага с необорими основания, но смяташе, че има още няколко скрити коза. Беше представил теорията как кръвта се е озовала по обувките на Магуайър и заседателите я бяха чули. Възможността Моузис да е бил опръскан с кръв от Джесъп през февруари, докато го е удрял в коридора пред офиса му, беше напълно достоверна. Кръвта се беше пропила между подметката и горнището на обувките, там я бяха и открили. Разбира се, в своето изложение Стиър беше интерпретирал побоя така, че да покаже враждебното отношение на Моузис към Джесъп и склонността му към насилие. Доказателството с кръвта беше много важно и Харди искаше да се възползва от него. Единственият му проблем беше, че свидетелят му беше Джоузеф ди Бенедето от екипа на Лайъм Гудмън, който обаче не беше пряк свидетел на сбиването. За да успее да постигне нещо, Харди трябваше да докаже, че Моузис не само е ударил Джесъп, но и го е разкървавил. Разпитът вървеше мудно, прекъсван от водопад възражения от Стиър, повечето основателни и приети. Младежът седеше на скамейката от близо час и Харди вече обмисляше да го освободи и да се съсредоточи върху Даян, секретарката на Гудмън, която поне беше видяла Моузис и беше станала свидетел на първите няколко минути от разговора между него и Джесъп. Точно тогава из залата се разнесе спотаено мърморене, Харди се обърна и видя как Уес Фарел идваше по средната пътека, следван от следовател Шър. Джина Роук я следваше с каменно изражение, а зад нея вървеше Брейди.