Джон Лескроарт - Фатална жена

Лили беше разказала, че в събота вечерта тя и Джейсън били в „Горящия Рим“. Тя оставила съвсем новия си телефон за четиристотин долара на масата колкото да се обърне и да си поръча още едно питие, но щом погледнала, видяла, че телефона ѝ вече го няма. По-късно същата вечер Джейсън пуснал джипиес приложението, за да види къде е апаратът, и пратил съобщение до номера, като предложил възнаграждение, ако го върнат.

Около единадесет часа в неделя Джейсън получил обаждане от номера на Лили и някакъв човек му предложил да му върне телефона срещу наградата. Колко точно била тя? Джейсън отвърнал, че е сто долара, и човекът се описал. „Чернокож афроамериканец, към метър и осемдесет висок, около 75 килограма. С хубава усмивка, черни кецове, маскировъчни панталони и черна тениска. Ще те чакам на ъгъла на «Левънуърт» и «Елис». Няма как да ме объркаш.“

Според Лили полицията нямало да свърши нищо. „За един телефон? Ти луд ли си?“ Затова благородният, страхотен и абсолютно неосъзнаващ какво прави Джейсън отишъл с колата си на срещата в един от най-забравените от Бога квартали на града, като взел и Лили със себе си. Видял Лиън сред групичка момчета и отбил.

Казал на Лили да седне зад волана и да потегли при първия признак за нещо нередно, излязъл, изчакал я да се премести и пресякъл улицата, за да вземе телефона. Лиън го извадил, Джейсън казал, че преди да му даде парите, иска да се увери, че работи. Бил заобиколен от групичката гангстерчета, но ровел из менютата, проверял приложенията и дори се обадил на няколко приятели, включително и на Лили, която му изкрещяла да дава проклетите пари и да изчезва оттам.

След това тя чула цялата размяна на реплики през отворения прозорец. Джейсън казал, че телефонът така или иначе вече бил у него, а Лиън няма никакво право да очаква пари, тъй като го е откраднал. Но все пак можело да се спазарят и затова извадил портфейла си и измъкнал двайсетачка. Един от приятелите на Лиън грабнал портфейла и нещата бързо се объркали. Размахали се юмруци, а телефонът паднал на земята. Джейсън бил агресивен и опитен побойник, а освен това тренирал триатлон. Успял да срита двама от нападателите, да удари още няколко и посегнал да си вземе портфейла, който се валял по земята.

Лиън също се навел, Джейсън го блъснал и той паднал. Джейсън посегнал да го удари, но се чул изстрел, после още един и смелият и глупав г-н Айхлър се свлякъл на земята, за да не се изправи никога повече. Лили направила точно както ѝ бил казал, скочила на газта на беемвето, та чак гумите изпушили, и изчезнала надолу по улицата.

Сега Лиън сервираше на Брейди собствената си версия на събитията.

— Вървях си по улицата по моя си работа и видях шест или осем телефона, пръснати по тротоара. Взех ги и така се оказаха у мен. Какво да направя? Да ги оставя ей така? Няма начин. Майка ми не е отгледала глупак.

— До телефоните нямаше ли някой на земята? Труп например. Или ей така си бяха на улицата?

— Никакъв труп не съм виждал.

— А какво ще кажеш за свидетеля, който те описа как изглеждаш и какво носиш, както сам си се описал? Тя те посочи на очна ставка и те разпозна категорично.

— Е, и? Тя е бяла, аз съм черен. Това няма как да мине.

— Ами пистолета, който откриха у теб, когато те хванаха? И него ли намери на улицата?

— Беше на улицата, не у мен.

— Защото си го хвърлил, Лиън. И полицаят, който те е арестувал, е видял, че го хвърляш.

— Това просто не е вярно. Никога не нося такива неща. Питайте когото искате.

Брейди знаеше, че го чакат поне още два дълги часа, преди да измъкне нещо от Лиън, и нямаше да навреди да оставят заподозрения да се поизпоти в малката стаичка. Освен това видя, че Лий Шър стои от другата страна на прозореца с някаква жена горе-долу на неговата възраст и му маха да излезе.

— Продължавай да си измисляш неща, на които смяташ, че ще повярвам, Лиън — каза Брейди. — Ще се върна след малко.

— Ей — подвикна Лиън. — Ще ми донесеш ли кола? Една студена кола ще ми дойде добре.

— Ще видя какво мога да направя.

Брейди излезе в благословената прохлада на основното помещение, обърна се и се увери, че е затворил и заключил вратата.

— Пол — повика го Шър му с изражение сякаш я боли стомах. — Това е Джина Роук, един от партньорите в кантората на Дизмъс Харди. Става дума за случая „Магуайър“. Иска да направи изявление.

Шър си изключи диктофона, но двамата следователи останаха по местата на бюрата си, без да кажат и дума.

— Госпожице Роук — започна накрая Шър, — леко съм ужасена колко долнопробно е това, което казвате.