Джон Лескроарт - Фатална жена

Най-накрая дойде и неговият ред. Харди познаваше Страут доста добре. Преди години, когато Харди работеше като прокурор в същата тази сграда, двамата се бяха срещали много пъти и никога не се бяха карали. Страут беше особен тип, кабинетът му представляваше минимузей, претъпкан с всякакви предмети, причиняващи смърт — от ръчна граната, за която се носеха слухове, че не е обезопасена, но патологът я използваше като преспапие, до най-различни истински оръдия на убийство и колекция средновековни инструменти за мъчения.

Харди нямаше какво толкова да го пита, но все пак искаше да уточни една подробност. Вътрешното му убеждение беше, че не бива да оставяш нищо непроверено и трябваше да разнищи обвинението. Добрата работа на защитата включваше извличане на максимума и от най-дребния прокурорски пропуск, погрешно изявление, недоглеждане или неточност.

Харди се изправи и стисна окуражително Моузис за ръката, като така показа на заседателите един спонтанен другарски жест между двама от „добрите“. След това излезе иззад масата и застана пред скамейката на свидетеля.

— Доктор Страут, добър ден — каза Харди приятелски и свойски, сякаш беше добър познат не само на съда, но дори и на свидетеля на обвинението. — Няма как да знаете кога точно е починал г-н Джесъп, нали?

— Това не може да се определи по медицински начин, сър.

— Ами измерването на температурата на тялото? То не може ли да покаже кога е настъпила смъртта?

— Не съвсем. Има твърде много променливи — например температурата в стаята може да спадне или да се повиши. Разбирам, че прозорецът на тази стая е бил отворен. Труповете могат да изстиват с различна скорост в зависимост от количеството телесна мазнина. В този случай мъжът е бил мъртъв от поне няколко часа, така че температурата на тялото почти се беше изравнила е околната. За това има много формули и правила. На практика в поне всеки учебник по патология има поне две, но не може да ги прилагате при всички случаи, тъй като е напълно възможно да сгрешите.

— Значи нека повторим — в този конкретен случай няма как да установим кога точно е настъпила смъртта.

— Не и е медицински методи. Разбира се, човекът е умрял в интервала между времето, когато някой го е видял жив, и момента, когато са го намерили мъртъв. Тези граници биха могли да се стеснят от другите улики на местопрестъплението, но аз мога да кажа само какво е възможно.

— Докторе, може ли да кажете със сигурност за колко време е починал г-н Джесъп от раните си?

— Не, не с точност. Но те са много тежки.

— Но възможно ли е да ги е получил, тоест да е бил нападнат, някъде преди пет часа?

— Да.

— А колко по-рано бихте предположили? Какъв е максимумът?

— Не мога да кажа.

— Възможно ли е да е час по-рано? Може ли г-н Джесъп да е живял още час с такива наранявания?

— Предполагам, че на теория би могъл, да.

— Докторе, можете ли всъщност да поставите някакво ограничение на времето, което е минало между атаката срещу жертвата и смъртта ѝ?

— Ами, както казах, отправната точка ще е последният момент, в който знаем, че е бил жив. Смъртта е настъпила след това.

— Но е възможно да е настъпила скоро след това, нали? От няколко минути до час или два, нали така?

— Не бих го изключил.

— Благодаря ви, докторе. Нямам повече въпроси.

Следващият свидетел беше сержантът, ръководил проучването на местопрестъплението — Ленърд Фаро. Както и Страут, Фаро работеше отдавна в полицията и беше добър професионалист. Той беше сигурно най-добре облеченият полицейски служител в управлението. Беше си оставил къса брадичка под долната устна, а косата му беше внимателно сресана. Днес се беше облякъл изцяло в черно — панталони, риза, вратовръзка и сако, макар че не можеше да се каже дали е подбрал цвета от уважение към жертвата или просто заради личните си предпочитания.

Показанията на Фаро дадоха на Стиър шанс да покаже на заседателите още цветни снимки от местопрестъплението. При такова брутално убийство те бяха много картинни, въздействащи и придадоха драматична атмосфера на процеса. Вече пито един от заседателите не беше ангажиран с нещо абстрактно. Можеш да говориш колкото си искаш за концепции като основателно съмнение или тежест на доказване, но те звучат много различно в контекста на ужасно и брутално престъпление, отнело живота на един красив млад мъж.

Моузис отново едва сдържаше емоционалните си реакции. Очите му бяха безизразни, гледаше някъде в пода на залата пред масата на защитата, а ръцете му бяха здраво стиснати пред него. На Харди му се щеше да накара клиента си да се овладее, но в интерес на истината разбираше, че от снимките на човек може да му прилошее, а фактът, че Моузис ги приемаше толкова сериозно, може би помагаше, като разкриваше пред журито човечната му страна.