Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди беше оставил чашата си с кафе на бюрото до себе си. Беше скръстил ръце и гледаше в стената над главата на Хънт.

— Много е хубаво да видиш как колелцата в нечия глава се въртят — каза Хънт. — Какво ти хрумна току-що?

Харди понечи да отвърне, но се поколеба.

— Ти току-що описа сценария за наемен убиец, за който ми разказа Британи, а пък тя го е узнала от приятеля си Тони Солая. Защитеният свидетел, когото те помолих да провериш преди два месеца.

— А, да. Спомням си. Не се представих на върха на силите си.

— Не бери грижа. Въпросът е, че реших да пусна и други връзки и да го проверя по друга линия. Помолих Глицки да се обади на един от познатите си във ФБР и да провери дали няма да успее да открие кой от шерифите отговаря за Тони.

— И какво излезе?

— Беше по-добре, отколкото при теб.

Новината, че Солая е бил наемен убиец, накара Хънт да настръхне и да се приведе напред.

— А след това този тип взима, че казва на племенницата ми как точно работят азиатските наемници — продължаваше Харди. — Защо? Защото знае, че тя ще ми каже, а това ще ме накара да започна да мисля в тази насока и е твърде вероятно да определя Джон Ло като човек е мотив да убие Джесъп. А това е същият човек, не забравяй, че е гадже на Британи, чиито показания противоречаха на нейните и беше първият от цялата купчина, които определиха мотива на клиента ми.

— Не виждам накъде биеш.

— Към двама идеални заподозрени, но нито един от тях не е той.

— Тони? Той да е убил Джесъп?

Харди кимна.

— Изглежда ми все по-вероятен, откакто вчера разбрах, че е първият, узнал за изнасилването, и е имал свой собствен мотив. Днес ми се струва още по-вероятен.

— Значи Моуз е затънал до уши, а всъщност не го е направил?

— Може би — озъби се Харди в пресилена усмивка. — Няма ли да е просто удивително?

Хънт си беше тръгнал преди час. Отвън се спускаше здрач, а Харди седеше зад бюрото с бележник пред себе си. Не беше зле да отдели малко време и да нахвърли заключителната си пледоария, която щеше да се основе върху вариантите „някой друг го е направил“. Имаше хора с основателни мотиви да желаят смъртта на Рик Джесъп. Не ставаше дума само за Гудмън и Ло, но и за момичетата от заведенията на Ло, които Джесъп беше удрял. А може би и приятелите им, ако имаха такива.

Зачуди се дали не се увлича в ентусиазма си да посочи и Тони Солая като друг твърде вероятен заподозрян. Сигурно е така, помисли си той. Беше убеден във фактическата вина на Моузис още от самото начало и всички доказателства все още сочеха убедително натам. Затова нямаше нищо лошо в това леко да се пренавие за възможното участие на Тони в престъплението, въпреки че не разполагаше с нищо, което дори бегло да наподобява на доказателство, а и нямаше начин да се опита да открие. Ако въобще имаше такова. Но на него не му трябваше доказателство, припомни си той. Просто трябваше да накара някой от заседателите да се усъмни. А щом присъствието на Тони в историята, макар и доста странично, караше дори Харди да се съмнява почти основателно, значи имаше отличен шанс някой от заседателите също да се повлияе. А това можеше да бъде единствено добре за защитата на Моузис.

Другият аспект от защитата щеше да бъде атака срещу получената директно от съдията заповед за арест и присвояването на случая от страна на Вай Лапиър, очевидно направено по политически причини. Тук Лайъм Гудмън щеше още веднъж да заеме основна позиция. Май всичко това беше за добре, предположи Харди.

Той спря да пише, остави молива до бележника и си зададе най-важния въпрос: какво би си помислил, ако той беше съдебен заседател?

Пред съда беше изправен човек с ясно изявена склонност към насилие, който не само току-що беше разбрал, че дъщеря му е изнасилена, което вече беше установено със сигурност, но и беше взел удобно за него оръжие, беше отишъл с колата си до дома на насилника и го беше пребил до смърт.

Дали Харди вярваше? Дали доказателствата го потвърждаваха? Имаше ли някакъв алтернативен сценарий, който можеше да се облегне на факти, за които се намираха поне частични доказателства?

Преди време в нощи като тази винаги беше намирал решенията, довели до старите му успехи. В повечето от случаите, поне в тези, за които можеше да се сети, тези решения винаги идваха от разбирането какво се беше случило, каква е действителната, буквалната истина. Това ли му липсваше днес? Какво недоглеждаше, на какво не обръщаше внимание, имаше ли нещо, за което се заблуждаваше?