Джон Лескроарт - Фатална жена

Слава Богу, че всичко свърши и Тони и тя няма да дават повече показания, помисли си Британи. Може би сега животът ѝ щеше отново да стане нормален. Трябваше да признае, че нещата не изглеждаха добре за баща ѝ, но тя имаше силна вяра в чичо си Дизмъс, който, доколкото знаеше, не беше губил нито едно голямо дело в кариерата си. Разбира се, за всичко си има първи път, но репутацията му не беше случайна. Нямаше да се притеснява за баща си, докато не го признаеха за виновен. А дори и тогава можеха да обжалват.

Най-важното за нея беше, че баща ѝ не го беше направил. Беше разбрала достатъчно от разказа на чичо ѝ Диз какво е открил за Лайъм Гудмън и Джон Ло. И двамата са имали сериозни неприятности е Рик и колкото щеш причини да искат да го видят мъртъв, може би дори повече, отколкото баща ѝ. Не разполагаха с точно описание на събитията час по час, но чичо ѝ беше възложил задачата на частни детективи и тя беше сигурна, че ще открият нещо.

Другото чудесно нещо беше, че показанията на Тони не бяха от значение, точно както я беше уверил. Ако само неговите думи противоречаха на нейните, това щеше да доведе до проблем между тях двамата, колкото и тя да го отричаше. Но имаше още трима души. Не можеше да повярва на колко хора беше разказала. Почувства се доста глупава, безотговорна, но си беше научила урока. Хората казват, че няма да издадат тайната ти на никого, но бързат да я издрънкат на тримата си най-добри приятели. Тя също беше такава, но вече не. Повече никога нямаше да е такава.

— За какво си мислиш?

— За днес — каза тя. — Радвам се, че всичко мина. Не искам никога повече да стъпя в съдебна зала. Нямам представа как си го правил постоянно, докато си бил ченге.

— Както си забелязала, вече не съм ченге. Сега знаеш защо.

Тя се пресегна за сладоледа, гребна си пълна лъжица и я лапна.

— Освен това — каза Британи — се чудя дали идеята на чичо ми как да отърве баща ми ще проработи.

— Каква му е идеята?

— Да накара заседателите да си помислят, че и други хора са имали мотив.

— Спомена ли имена?

— Единият от тях е твоят стар приятел градският съветник.

Британи започна да му разказва на какво се беше натъкнал Харди, но телефонът ѝ звънна от нощната масичка и я прекъсна. Тя подаде сладоледа на Тони, пресегна се, погледна кой я търси и вдигна.

— Здрасти, Бек.

Две минути по-късно очите ѝ отново бяха пълни със сълзи, а първата страница на „Кроникъл“ изпълваше екрана на лаптопа ѝ. Беше снимка на Тони и Британи, докато сутринта отиваха към задния вход на Съдебната палата. „С шапка на «Джайънтс» и придружена от новия си бодигард, Британи Магуайър…“, започваше статията.

— Това никога няма да свърши — каза тя. — Никога.

Тони не можеше да откъсне очи от екрана на компютъра.

— Бек каза, че снимката я има и в сайта на всекидневника „Пийпъл“, а там те наричат моя „готин нов бодигард“. Не разбирам защо просто не ни оставят на мира.

Тони не каза нищо, само един мускул по челюстта му потрепваше.

— Тони?

— Слушам те.

Той отново замълча и се вгледа в снимката.

— Тоя тип ни е изкарал доста добре, а?

— Трябваше да вземем проклетия му апарат и да го строшим.

Тони се пресегна и затвори лаптопа.

— Това ще се появи ли утре във вестниците?

— На такова ми прилича.

Лицето на Тони се стегна, погледът му потъмня и той кимна няколко пъти.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— За нищо — рече той. — За нищо не си мисля.

Свидетелските показания играеха ключова роля в посочването на Моузис Магуайър като заподозрян и точно затова Харди беше отделил толкова време и средства, за да ги дискредитира. Но когато в четвъртък сутринта първият свидетел се изправи и зае мястото си на скамейката, Харди откри, че тя не можеше да допринесе на обвинението почти с нищо.

Сюзън Антарамян беше съседката от горния етаж, която в неделя вечерта беше чула звуци от нещо като борба в долния апартамент, погледнала през прозореца и видяла как мъж в дънки, туристически обувки и с яке на „Джайънтс“ в оранжево и черно излиза от сградата. Един господ знаеше какво очаква Стиър, но прокурорът я разпита подробно за всичко, което отне мъчителни двадесет минути. Щом той предаде свидетеля, Харди приключи за по-малко от пет, като трудно скриваше нетърпението си да се отърве от тези безсмислени глупости. Може ли свидетелката да посочи, че човекът, когото е видяла, е точно Моузис Магуайър, който седи на масата на защитата? Не можеше. Вижда ли онзи човек някъде в залата? А в сградата? Не. Видяла ли го е да влиза или да излиза в апартамента на г-н Джесъп? Не. След като мъжът е излязъл от сградата, тя слязла ли е долу, за да види дали г-н Джесъп е наред? Не.