Джон Лескроарт - Фатална жена

— Точно така.

— А защо?

— Не знам. Не мислех, че той беше лош човек. Не мислех, че го е направил нарочно. Просто превъртя. Не ме е удрял с юмруци или нещо такова. Не смятах, че ще се случи отново.

— Добре. А къде ви заведе майка ви след болницата?

— У тях. В нейния апартамент. Нейния и на баща ми.

— Там видяхте ли се е баща си?

— Да. По-късно същия ден.

— И на него ли разказахте историята за пред лекарите и майка ви?

— Да.

— По същите причини?

— Да.

— Британи, някога след това казвали ли сте на баща си, че г-н Джесъп ви е наранил?

— Не.

— Никога?

— Не. В смисъл не и докато Рик беше жив. Сега знае със сигурност.

— Разбира се. Благодаря ви.

Харди се обърна към заседателите, но не каза нито дума, тъй като това щеше да му навлече гнева на Гомес. Въпреки това с позата си успя да им предаде колко е доволен от отговорите на Британи. Беше я представил като независима и приятелски настроена млада жена, чиято първа инстинктивна реакция не е да избяга при родителите си, а точно обратната — да се справи със ситуацията и да им спести факта, че е пострадала.

Харди се върна до масата при Моузис, за да остави впечатлението да се затвърди. Отпи вода и отново застана пред скамейката на свидетеля.

— Британи — каза той меко, — събудили сте се в дома на г-н Джесъп и сте осъзнали, че той ви е изнасилил. Това се е случило в деня, преди да бъде убит. Тогава сте отишли с колата си до „Малката детелина“. Защо сте го направили?

— Не знам защо. Страхувах се, изпитвах ужас. Исках да изкажа мъката си, да поплача на нечие рамо, да споделя с някого какво ми се беше случило.

— „Някого“ означава баща ви, това ли имате предвид?

— Да. Помислих си, че ще е там.

— Той там ли беше?

— Не. Онази вечер на смяна беше друг барман. Тони Солая.

— Казахте ли на г-н Солая какво ви се е случило?

— Да. Трябваше да кажа на някого.

— Какво стана след това?

— Тони затвори бара веднага и ме отведе при родителите ми.

— Защо го е направил?

— Защото му казах, че искам да ида там.

— По кое време пристигнахте в жилището на родителите ви?

— Около два през нощта. Някъде там.

— Наложи ли се да ги събудите, за да ви отворят?

— Майка ми се събуди.

— Майка ви, не баща ви?

— Не, майка ми.

— Казахте ли на майка си какво ви се е случило?

Британи плъзна поглед от Харди към съдебните заседатели.

— Не.

— Но сте отишли там посред нощ, явно разстроена, и сте искали да ви отворят. Тя не ви ли попита какво се е случило?

— Да.

— Казахте ли ѝ истината?

— Не.

— Какво ѝ казахте?

— Само, че съм пила твърде много и искам да съм близо до „Детелината“, за да мога на другия ден да ида дотам пеша и да си взема колата.

— С други думи казали сте на Тони Солая, но не и на майка си, вярно ли е?

— Да.

— Защо го направихте?

— Не знам. Просто казах на Тони, изплъзна ми се. Докато му разправях, осъзнах, че не искам да казвам на никого другиго. Имах нужда малко да премисля нещата, да разбера какво да направя, какви ще са последствията… Накарах го да обещае, че няма да казва на никого.

— Какво направихте след това?

— Почти не спах. Станах рано сутринта и отидох до Центъра за помощ за жени, пострадали от сексуално насилие. Там съобщих за изнасилването.

— Съвсем сама?

— Да. Центърът не е далеч от жилището на родителите ми. На две пресечки.

— Какво стана след това?

— Там ме задържаха няколко часа, дадох показания, направиха ми изследвания, включително и кръвни. После ме оставиха да си ходя.

— Къде отидохте след това?

— Върнах се пеша при майка и татко, те ми направиха закуска, а после се качих на колата и се върнах в моя апартамент.

— В онзи ден казахте ли на баща си за изнасилването?

— Не. Реших, че това ще ги съкруши, а не исках. Никога не съм им казвала.

Харди замълча и остави простичката човечност на отговора ѝ да отекне сред заседателите. После кимна.

— Благодаря ви, Британи. Нямам повече въпроси — завърши той.

В почивката след показанията на Британи Харди си позволи момент на надежда. Моузис и Джина се бяха надигнали от местата си, внимаваха радостта им да не личи, но бяха не по-малко ентусиазирани. Историите за инцидента с блъскането и за изнасилването бяха много различни като значение, но в процеса се развиваха успоредно, а внушението им беше симетрично. Британи не беше човек, който бяга при родителите си, за да решават те проблемите ѝ, без значение колко са сериозни. Тя просто не правеше така.