Джон Лескроарт - Фатална жена

Тя се облегна на него и той я целуна по главата. Внезапно това се оказа недобра идея, тъй като вече не приличаха на двама души, които просто вървят. Изглеждаха като двойка, каквато и бяха, и няколко човека започнаха да щракат с фотоапарати. Тони протегна ръка към тях, за да прикрие Британи.

— Оставете я на мира! Хайде де! Покажете малко класа, оставете я да мине и да влезем.

Той я придърпа към себе си, скри лицето ѝ с длани и я поведе към вратата и зад нея. Полицаят им махна да минат през детектора за метал и двамата побягнаха към стълбите.

Харди реши да води кръстосания разпит на Британи сам, като посочи, че Ейми има работа с друг свидетел. Стиър вдигна ръце отвратено, а Гомес с пресилена вежливост заяви, че в този момент ще позволи почти всичко, стига процесът да продължи.

— Госпожице Магуайър — започна Харди, — с вас се познаваме добре, нали?

— Познаваме се.

— Бихте ли разяснили на съдебните заседатели какви са отношенията ни?

Харди искаше да я накара да се усмихне. Вчера тя беше разстроена почти през цялото време. Това можеше да предизвика съчувствие у някои от заседателите, но отрязаната ѝ коса, мъжкото ѝ облекло и защитната ѝ интонация я бяха превърнали в някак неудобна фигура. Тя не беше „нормална“ млада жена дори за свръхтолерантния Сан Франциско. Харди искаше да я покаже като човек и ако е възможно да накара журито да я хареса малко повече.

Тя не го разочарова, усмихна се смутено и сякаш извинително първо на него, а след това на заседателите.

— Той ми е чичо — каза тя, но реши да подсили нещата. — Любимият ми чичо.

В семейството често се шегуваха, че той всъщност е единственият ѝ чичо, но репликата излезе добра. Неколцина от заседателите също се усмихнаха и Харди изчака момента, преди да продължи:

— Британи, имате ли нещо против да ни кажете на колко години сте?

— На двайсет и три.

— В дома на родителите си ли живеете?

— Не.

— От колко време не живеете с тях?

— Мисля, че от около пет години. Откакто постъпих в колеж.

— Завършихте ли?

— Да.

— Все още сама ли живеете?

— Да. Имам апартамент в града.

Стиър избута стола си назад.

— Възразявам, Ваша чест. Каква е връзката?

Съдията наклони глава настрани и се обърна към Харди.

— Господин Харди?

— Представям в общи линии свидетелката, Ваша чест, и се опитвам да покажа, че г-ца Магуайър не е зависима от родителите си.

— Добре, приемам. Възражението се отхвърля.

Въпросите от този сорт продължиха още няколко минути.

Сама ли плащате сметките за апартамента си? За тока? За газта? Имате ли кола? Сама ли я изплатихте? Сама ли си плащате горивото? А застраховката на колата? А здравна застраховка имате ли? Работите ли? Родителите помагат ли ви финансово по някакъв начин?

Харди демонстрира, че Британи е физически независима от родителите си и продължи нататък:

— Нека се върнем към показанията ви от вчера. Вие казахте, че г-н Джесъп ви е блъснал в стена, лицето ви е било порязано и посинено, а след това ви е хвърлил на земята достатъчно силно, че сте решила да отидете до спешното отделение в болницата, за да се прегледате. Вярно ли е?

— Да.

Харди се върна до масата си и взе няколко листа.

— Британи, това са копия на документите от приемането ви в болницата „Св. Франсис“ — каза той и ѝ ги подаде. — Това вашият подпис ли е? В долния край на формуляра.

— Да.

Харди поиска документите да бъдат заведени като доказателство и отново се обърна към свидетелката:

— Бихте ли прочели записаното? Това е причината, която сте посочили за нараняванията си през онзи ден и сте се подписали.

Британи надали имаше нужда да поглежда листа, тъй като при подготовката бяха разигравали ситуацията.

— „Пациентът се е подхлъзнал и е паднал по лице, докато е тичал да хване автобус. Установени са множество контузии и натъртвания по главата, ръцете и краката.“

— С други думи, Британи, вие не сте казали истинската причина за нараняванията си на лекарите от спешното отделение, така ли е?

— Да, така е.

— Как се прибрахте у дома от болницата?

— Обадих се на майка ми. Бях без колата, понеже на работа обикновено ходя с автобус. Тя дойде и ме взе.

— А на нея какво казахте за нараняванията си?

— Същото каквото и на лекарите. Че съм паднала.

— Защо не ѝ казахте истината?

Британи издиша продължително.

— Не исках да замесвам никого в беля.

— Имате предвид, че не сте искали да замесвате Рик Джесъп в беля?