Джон Лескроарт - Фатална жена

— Въобще не е странно. Моментът е бил сега. Харесвам тази песен.

— И аз.

— Три акорда и пет думи. Иди, че разбери.

— Знам.

Тя се надигна на лакът.

— Наистина ли нямаш нищо против косата ми?

— Нищо, ти просто нямаш коса. И ми харесва. Ако имаше коса, също щеше да ми харесва. Ако беше с дебела кожа или с козина…

Тя се разсмя и запуши устата му с ръце.

— Добре, добре. Разбрах.

Британи отново отпусна глава на гърдите му.

— Значи са те призовали за утре?

— Да.

— Това означава, че ще те питат дали съм ти казала.

— Знам, сетих се.

Тя замълча.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Така мисля.

— Какво ще кажеш?

Тони не отговори в продължение на няколко вдишвания.

— Нали съм ти казвал, че съм бил ченге. Трябва да съм честен. За мен няма да е естествено да излъжа под клетва.

Думите му я накараха направо да застине.

— Исках да те питам нещо — продължи той.

— Какво?

— Дали баща ти наистина го е направил.

— Мислила съм поне хиляда пъти.

— И?

— Смятам, че да. Не се сещам за друго обяснение.

— Какво смяташ, че ще кажат заседателите?

— Не знам. Чичо ми твърди, че няма как да познаеш.

— А ако ти трябваше да предположиш?

— Ако бях съдебен заседател, щях да си помисля, че е виновен.

— А защо го е направил?

— Знаем защо.

— Смяташ, че заседателите също ще разберат?

— Няма как да не разберат.

— Въпреки това, което си казала днес?

— Да, така мисля.

— Или въпреки това, което аз ще кажа утре?

Тя въздъхна срещу него.

— Виждам накъде биеш.

— Ти казваш, че това е предателство спрямо баща ти — започна Тони, като подбираше думите си внимателно. — Ако аз призная, че си споделила с мен, че си му казала, това няма да е така. Освен всичко друго това са само показания за нещо чуто от друг човек. Те в крайна сметка няма да окажат никакво влияние върху решението на заседателите. Освен ако ти не смяташ, че не е така.

— Не знам.

— Никой не знае, Британи. Ако не искаш, няма да го кажа. Не искам аз да съм човекът, пратил баща ти в затвора. Но знаеш, че вече говорих с полицаите. Ако си променя показанията, те ще пуснат записа, заседателите ще разберат, че лъжа, и най-вероятно ще решат, че и ти си излъгала. Става все по-лошо. Мисля, че има голяма вероятност баща ти така или иначе да влезе в затвора, но не мога да приема нещата, които ще кажа, да застанат между мен и теб. Особено след тази нощ. Ако искаш, ще излъжа. Ще направя всичко, което поискаш.

— Не знам. Просто не знам — промълви Британи.

— Може засега да го оставим. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Британи се поколеба, но след това прошепна:

— Може и така да направим.

Ако Британи си мислеше, че отрязването на косата ѝ ще я направи по-малко интересна за фоторепортерите и телевизионните новинарски екипи, жестоко се лъжеше. Бусчетата на местните и националните медии блокираха две ленти по ул. „Брайънт“, а репортерите и операторите се бяха наредили в три редици на стъпалата на Съдебната палата и бяха задръстили вътрешното фоайе. Предишния ден медиите не знаеха, че тя ще идва, нито пък, че ще бъде първи свидетел, и затова не я погнаха. Тя влезе в сградата наметната с шала, придружена само от майка си, и никой не ѝ обърна особено внимание.

Тази сутрин тя и Тони пристигнаха заедно с мотора му, след като се отбиха до апартамента му, за да се преоблече. Паркираха на две пресечки от съда и тръгнаха пеша. Видяха тълпата, когато стигнаха на ъгъла от другата страна на улицата.

— Опасявам се, че това е заради теб — каза Тони.

— Господи, вече се повтарят — въздъхна тя. Беше облечена почти като предния ден — високи мъжки обувки, кафяви панталони и обемисто черно кожено яке. Вместо бял шал носеше шапка на „Джайънтс“ и побърза да дръпне козирката надолу.

— Има и заден вход — каза тя. — Искаш ли да опитаме да минем оттам?

— Давай, следвам те.

Двамата пресякоха „Брайънт“ на ъгъла с ул. „Седма“, на около половин пресечка от главния вход на палатата, и се стараеха да изглеждат като двама души, съвсем обикновени, тръгнали по своя работа. Ускориха крачка, минаха през паркинга за служители и персонал зад сградата, заобиколиха чудовищното здание на затвора и излязоха на алеята към входа на затвора и медицинската служба. Пред тях нямаше никого, но до задната врата на Съдебната палата се виждаха няколко човека. Беше обикновена остъклена врата, а точно зад нея имаше детектор за метал и бюро с дежурен.

— Това беше добра идея — прошепна Тони в ухото ѝ, като я прегърна и се приведе към нея.