Джон Лескроарт - Фатална жена

— Ако бях Уинстън Пейли — отвърна Харди, — това щеше да ти струва почти десет кинта.

— Кой е Уинстън Пейли?

Харди му разказа и премина на Британи и показанията ѝ.

— Значи нещата не отиват на добре — коментира Глицки.

— Не съм казал такова нещо.

— Не си? Е, значи чета между редовете.

— Всъщност — започна Харди — може би направихме малък пробив. Уайът Хънт откри двама души, ти ги познаваш — Гудмън и Ло, които са мразели Джесъп и може да са искали да му навредят.

— Имали ли са възможност?

— Работим по това. Вие някога говорили ли сте с тях по въпроса?

— Ние?

— Вие. Полицията. Отдел „Убийства“.

— Забравяш, че горе-долу по това време ме махнаха.

— Не съм забравил. Аз нищо не забравям. Реших, че може да се е случило, преди да те подгонят.

— Не.

— Просто реших да попитам.

Харди набързо огледа приятеля си. Глицки беше гладко обръснат, добре облечен и със стегнато завързани лъснати черни обувки. Като цяло имаше значително подобрение за съвсем кратко време.

— За какво искаше да говорим, освен ако не е било част от постановката и шегата, която децата ти ми погодиха на вратата.

— Не, това беше отделно. Бил Шуйлър ми се обади.

— Денят се очертава като особено плодотворен — отбеляза Харди. — Какво е разбрал?

— Познава нашия човек. Или по-точно познава шерифа, който работи с нашия човек.

— Разбрал ли е истинското му име?

— Няма как да ми каже. Продължава да го нарича Тони.

— Тони си е наред — съгласи се Харди. — Какво е направил?

— Явно е ченге, както и подозирахме. Но другото, което е правил…

Глицки помълча и си пое дъх.

— Другото, което е правил, е да убива хора за пари.

Тони седеше с бутилка светла бира „Сиера Невада“ на дивана в малката дневна на Британи. Тя беше срещу него, вече по пижама, а около главата си беше омотала кърпа като тюрбан. На стъклената масичка имаше чаша бяло вино. От скритите тонколони се чуваше реге.

— Днес си тръгнах рано — каза той. — Дадох смените си до края на седмицата на Лин. Тя беше доволна, че ще има повече работа.

— Къде ще ходиш?

— Не съм сигурен, че ще ходя някъде. Но искат утре да съм в съда, а не знам колко време ще продължи. Реших, че ще е по-добре да съм свободен. Освен това исках да разбера как е минало днес при теб. Липсваше ми в бара.

— Известно време няма да ходя там. След сбиването онази нощ…

— Не, разбирам те. Не очаквам да идваш. Ако ти преча тук…

— Не, ни най-малко. Нали не ти пречи, че не се чувствам особено настроена за секс?

— Не.

— И ти няма да се чувстваш, ако ми видиш главата.

— На бас, че щях — усмихна ѝ се той. — Но няма нужда да проверяваме теорията. Всъщност ми харесваш с тюрбан. Но не съм дошъл заради него.

— Това е повече от ясно.

— Щом така казваш.

— А за какво си дошъл?

Той помълча и се вгледа в очите ѝ.

— Мисля, че заради теб. Просто заради теб.

— Сигурно си мислиш, че те размотавам.

— Мисля си, че си била изнасилена, ето това сигурно си мисля. Всеки, който не го разбира, не те заслужава.

— Добре, но минаха почти четири месеца.

Той се облегна на възглавниците.

— Е, ако се опитваш да се убедиш в нещо, няма да ме чуеш да се оплаквам. Но няма нужда, пораснал съм. Мога да изчакам нещо, което определено си струва.

— Може и да не си струва.

— Ще поема риска — каза той и отпи от бирата си. — Как мина днес?

— Доста неприятно беше. Все едно го преживях отново. Чичо ми се опита да облекчи положението, но нямаше особен късмет.

— Той е добър човек. Нищо че напоследък не ми е голям почитател.

— О, сигурна съм, че те харесва. Просто е потънал в работа. Претоварва се.

— Може би. Но ми се струва, че не ми вярва — добави Тони след кратка пауза.

— Защо да не ти вярва?

— Ами, например заради Бек. Това беше голяма издънка от моя страна, макар че така или иначе между нас нищо не беше станало. Просто тогава още не те бях срещнал.

— Няма нужда да се извиняваш. Разбирам. Аз съм толкова виновна, колкото и ти. Но смятам, че тя вече е преодоляла ситуацията. Бен е тъкмо за нея.

— Но все пак баща ѝ…

— Да — въздъхна тя. — Може би в крайна сметка имам известно желание за секс.

Тони беше напълно гол, а завивките се бяха увили около него. Лежеше по гръб на леглото на Британи с ръце под главата.

— Нали казах, че определено ще си струва.

Тя се беше свила до него с глава на гърдите му.

— Да, струваше си.

Боб Марли започна да пее „Раздвижи се“.

— Ще ти прозвучи странно — каза тя, — но се радвам, че изчакахме.