Джон Лескроарт - Фатална жена

— Добре, ами Ло? Той разполага с цял екип биячи и бодигардове. Те се грижат за момичетата, а може би и за враговете му. Или за онези, които се осмеляват да бият момичетата.

Джина замълча и остана неподвижна за цяла минута.

— Не ме разбирай погрешно. Това е интересно и трябва да го представим на съдебните заседатели, за да им дадем нещо друго, за което да мислят. Но ако поемем по този път, трябва да решим кой избор е по-добър, за да не се окаже, че просто посочваме някакви хора, които Джесъп е познавал малко или повече случайно. Той очевидно е бил трън в очите на всички. И пак да отбележа, че няма да е зле да имаме поне мъничко доказателство, което да потвърди нещата, които казваме.

— Мислиш, че не си струва да покажем що за кучи син е бил Джесъп?

— Вече всички заседатели вярват, че той е бил изнасилвал — сви рамене Роук. — Колко още искаш да го намразят?

— От дън душа. Но те разбирам, той няма как да стане по-мъртъв, отколкото е. Което е жалко.

Харди помълча, но нещо му хрумна.

— Ей, може да е било някое от момичетата на Ло. Някое от онези, които е пребил.

— Диз, стига. Може пък да е бил Йети. Увличаш се. А познай кой може да е бил в действителност?

— Кой?

— Може да е бил Моузис.

По някакви твърде сложни за обяснение и сигурно кармично обвързани причини поне два от любимите моменти в живота на Харди се бяха случили пред предната врата на къщата на Ейб Глицки.

Веднъж Глицки беше отворил, докато държеше дъщеря си Рейчъл на рамо. Тя вече беше успяла да повърне върху тениската му, а едно от розовите ѝ терличета висеше от ухото му. Мина поне половин минута преди Ейб да разбере и да го махне. Харди все още се смееше с глас, когато се сетеше за картинката.

Другият случай беше доста по-отдавна, когато Харди беше много по-млад и все още се намираше в незрялата фаза, която при него вероятно беше продължила твърде дълго. Той и Ейб се връщаха отнякъде, а валеше проливен дъжд. Глицки хвърли ключовете на Харди, сигурно защото в онези дни Харди взимаше стъпалата през едно, и когато той отключи и влезе, сякаш дяволът го накара да затвори вратата и да я заключи точно когато Глицки посегна към дръжката.

— Диз, ти си луд, какво правиш? Отвори.

— Кажи „моля“.

— Няма да казвам „моля“, просто отвори вратата.

— Хайде де, Ейб. Кажи „моля“.

Харди гледаше през шпионката как Глицки стоически мълчеше, дъждът биеше по главата му и едрите капки се стичаха по лицето му. След около половин минута Глицки въздъхна и се предаде:

— Добре — процеди той през стиснатите си зъби. — Моля.

— Да ти го начукам — отвърна развеселеният Харди. — Кажи „моля, хубавецо“.

През годините Глицки се беше опитвал да си го върне как ли не стотици пъти, но макар и да изглеждаше суров и непреклонен, нямаше жилката на безмилостната жестокост, която Харди къташе до сърцето си. Въпреки това всяко отиване до къщата на Глицки криеше заплаха от номер, отмъщение и получаване на заслуженото.

Този път посещението на Харди нямаше да зависи от съдбата. Глицки му беше пуснал съобщение, че ще се прибере до шест и около час по-късно Харди изкачи дванадесетте стъпала до площадката и натисна звънеца.

Никой не отвори. Харди го натисна отново и чу как отеква в къщата, но отново нищо не се случи. Той почука и опря ухо до вратата. Не се долавяше никакъв звук, къщата беше пуста.

Като проклинаше загубеното си време, особено ценно, когато беше в дело, Харди се обърна и заслиза. Обикновено Ейб не пропускаше уговорки и Харди се надяваше всичко с него да е наред. С него, е децата и е Трея. Животът с малки деца винаги беше несигурен. Каквото и да беше станало, Ейб щеше да му се обади, а можеше и да се срещнат някъде другаде на сутринта. Всъщност…

Харди се спря на долните стъпала, извади мобилния си телефон и потърси номера на Ейб. Тогава вратата горе се отвори, а Рейчъл и Закари се развикаха:

— Чичо Диз, чичо Диз!

— Здрасти, деца — махна им Харди, като се чудеше къде се бяха скрили и дали просто не са били в задния двор.

Той се изкачи до площадката, но вратата отново беше затворена, така че почука.

— Ей, деца!

— Кажи „моля“! — извикаха двете заедно иззад вратата и се заляха от смях.

Хлапетата шегобийци щурееха в задния двор, а Харди и Ейб седяха на стълбите и ги гледаха.

— Не, това наистина беше страхотно — рече Харди. — Хареса ми. Тъкмо съм в дело и така или иначе няма какво толкова да правя. Имам време за губене.

— Имал бил време за губене — изсумтя с присмех Глицки. — Около минута и половина.