Джон Лескроарт - Фатална жена

— Да ти налея ли бира? Или нещо друго? — попита го той, като го поведе към по-сумрачния далечен край на бара, а сам мина от другата му страна откъм крановете.

— Не, твърде рано е — поклати глава Ладу.

Шерифът дъвчеше клечка за зъби и сложи ботуша си върху долната пречка на високото столче. Носеше черни дънки и туристическо яке, което обаче не прикриваше издутината на пистолета под него. Той облегна непринудено лакти на облегалката на столчето и се усмихна уморено.

— Благодаря, че се срещна с мен. Реших, че е време да се видим.

— Стига да не са те проследили.

— Надали. Някой разпитва за теб, а ти знаеш, че такива работи не ни харесват.

— Мамка му.

— Това си помислих, че ще кажеш — кимна Франк. — Макар че се движиш толкова по ръба, че не знам какво друго очакваш.

— За това нямам никаква вина.

— Не казвам, че имаш. Само че виж какво се случи през последните няколко месеца. Първо те спипват в „Рим“, после идва онова лепкаво дело с ония шибани руснаци…

— Украинци.

— Каквито и да са. Само дето не те писаха по вестниците. Междувременно се местиш в този бар, шефа ти го съдят за убийство, а ти си в списъка със свидетелите на обвинението. А, да, освен това почваш да излизаш с Мис Америка, а в следващия момент папараците се сбиват кой да се докопа до снимката и. А може би и до твоята наред с нейната. Какво си мислиш бе, мамицата му? На това ли му викаш да се покриеш?

— Харесвам я.

— Е, да, кой не би я харесал.

Тони го изгледа.

— Какво искаш да направя, Франк? Да се преместя отново?

— Има и такива случаи. По-добре е, отколкото да те убият.

Франк замълча и предъвка клечката към другия ъгъл на устата си.

— Знаеш ли защо ние, шерифите, държим рекорда за стопроцентова сигурност, с който толкова се гордеем, и не сме изгубили нито един от защитените си хора?

— Защото сте бодигардове от световна класа?

— И това също. Другата причина е, че ако някой сам си провали прикритието, го изритваме от програмата.

Тони поклати глава и се усмихна студено на ментора си.

— Франк, не ми дрънкай глупости. От никаква програма няма да ме изритате. Трябвам ви, за да свидетелствам. Ако не го направя, значи двеста юристи ще пропилеят три години от времето си. Ти няма да позволиш това да се случи.

— Не го решавам аз. А и днес не съм дошъл дотук, защото са ми липсвали милите ни моменти заедно. Може да си важен, но не си безценен. Проблемът е, че трябва да дадеш показания по делото, в което си се набъркал, при това може би още утре.

— Няма да ме викнат — махна с ръка Тони. — Няма какво да им кажа. Кой следи нещата между другото?

— Началниците ми. Нека само ти кажа, че тези твои публични прояви до известна степен ги вълнуват и те са притеснени, че стойността ти като свидетел може да се окаже компрометирана.

— Как?

— Ако например лъжесвидетелстваш, което е углавно престъпление. Както знаеш, едно от правилата е, че ако извършиш углавно престъпление, докато си в програмата, отпадаш от нея. А нека ти припомня, че едно от сравнително лесно предвидимите последствия от загубата на статута ти на защитен свидетел е, че ще свършиш с куршум в главата, при това по-вероятно скоро, отколкото късно.

— Е, това е…

Франк вдигна ръка да го прекъсне и му се усмихна приятелски без никакъв намек за заплаха.

— Моля те. Само да добавя, че лъжесвидетелстването е престъпление, с което трудно ще се справим, понеже то поражда въпроси относно качествата ти като свидетел, а ти си ценен точно заради тях. Ако излъжеш под клетва в един процес, какво ще те спре да го направиш и в друг?

— Защо смяташ, че ще излъжа?

Франк отново предъвка клечката.

— Нека се върнем към първия път, когато ми се обади с информацията, че си говорил е г-н Стиър и той иска да дадеш показания. Заради притесненията, че самоличността ти ще бъде разкрита, ако свидетелстваш в толкова важен процес, ти ми съобщи за срещата и аз те попитах той за какво иска да свидетелстваш. Почна ли вече да се сещаш?

— Да.

— Браво. Значи си спомняш, че ми каза, че тъкмо си прекарал два дни с Британи и тя ти е признала, че е разправила на баща си за изнасилването веднага след като ти си я оставил у тях посред нощ.

— Така беше.

— И тя всъщност си мисли, че баща ѝ е убил Джесъп.

— Да, мислеше си.

— А сега ти и тя сте нещо като гаджета?

— Е, и? — сви рамене Тони в знак на признание.

— Значи не е нужно да си гений, за да разбереш какво става. Стиър ще пита Британи дали е казала на баща си, а тя ще отрече, защото ако признае, той отива в пандиза, а тя няма да го позволи. След това той ще призове теб, ти също ще отречеш, защото, макар това да е лъжесвидетелстване, тя ти е гадже, а ако признаеш, нещата между вас приключват.