Джон Лескроарт - Фатална жена

Това беше снимката, която Стиър беше направил с телефона си предишния ден. На нея дългокосият мустакат Гъндърсън беше с папийонка и се ръкуваше с експерта.

На Харди му се дощя да скрие лицето си с ръце. Как можеше да е толкова глупав и да си помисли, че Стиър моли за снимката със съвсем невинни намерения? Не, това е бил тактически ход, при това брилянтен. И сега плащаха за глупостта си.

Пейли разпозна себе си и Ларс Гъндърсън, но самообладанието му беше съсипано и гласът му беше променен.

— Да обобщим, докторе. Вие сте сто процента сигурен, че Ларс Гъндърсън е точно същият човек, когото сте срещнал вчера, но когато вчера го видяхте, той беше с дълга коса и с мустаци. Носеше червена папийонка, розова риза и очила, а не контактни лещи, както обикновено. Въпреки всички тези детайли, които вие или не сте забелязали, или не сте разпознали, заключението е, че вие точно и вярно идентифицирахте някого, с когото сте се видели за едва минута-две. Така ли е?

Пейли кимна, но Стиър беше подушил кръв и настоя за отговор на глас.

— Да — каза най-сетне докторът.

— Господин Пейли, аз съм прокурор и служител на съда и ви задавам тези въпроси, нали?

— Да.

— Когато преди малко казахте, че вчера сте видели г-н Гъндърсън, беше ли вашето разпознаване повлияно от факта, че точно аз ви питам?

— Не.

— Повлия ли ви това, че идентифицирахте човека в съда? Щяхте ли да се поколебаете и да кажете, че човекът не е същият, само защото се намирате в съдебна зала?

— Не.

— Всъщност излиза, че когато бъдат помолени да разпознаят някого, някои хора може би не се влияят от властта на човека, който ги моли, или от факта, че трябва да извършат разпознаването в съда, това не е ли вярно?

— Да, но…

— Благодаря ви, докторе — пресече го Стиър. — Нямам повече въпроси.

Пейли стана и се запъти към мястото си в залата. Моузис се наведе и сръчка Харди по ръката.

— Колко му плащаме на този? — попита го той.

Харди го изгледа безжизнено.

— Не ти трябва да знаеш.

Уайът Хънт, детективът на Харди, стоеше във внушителното фоайе в офиса на Джон Ло на петнадесетия етаж в североизточния ъгъл на офис небостъргача „Ембаркадеро Едно“. Оттук се виждаха четири от мостовете, които прехвърляха залива на Сан Франциско — „Голдън Гейт“, „Ричмънд“, „Бей“ и „Сан Матео“. Рибарският кей и сградата на пристанището гъмжаха от туристи. Малко по-далеч вдясно Хънт можеше да различи сградата „Одифред“, където беше ресторант „Булевард“, а на втория ѝ етаж беше и неговият собствен офис. Трафикът из залива свидетелстваше, че морската икономика най-после започва да показва признаци на живот — между мостовете „Голдън Гейт“ и „Бей“ се виждаха три контейнеровоза, фериботът към Сосалито цепеше вълните край Алкатрас, а трийсетина-четирисетина частни платноходки се въртяха по и срещу вечния лек бриз под лъчите на слънцето. Тази сутрин Хънт също беше излизал в залива, но да кара уиндсърф под „Голдън Гейт“.

Сега не беше с неопреновия си костюм, а с изгладени светли панталони в цвят каки, светлосиня риза и тъмносиньо спортно сако. Детективът беше малко над среден ръст, мускулест и широкоплещест, но се движеше с грациозна лекота. Секретарката на Джон Ло, красива азиатка, едва стигаше до рамото му. Тя застана зад него и каза:

— Господин Хънт, г-н Ло ще ви приеме веднага.

Тя го отведе до вратата и я отвори. Ло седеше зад огромно бюро от тиково дърво, върху което имаше само един „АйМак“. Другото обзавеждане също беше оскъдно — две шкафчета, масичка с факс и принтер, вграден плот с мивка под полупразните рафтове и три метални стола. По стените бяха окачени няколко общи азиатски пейзажа в обикновени рамки. Хънт си помисли, че с каквото и да се занимаваше Ло, то явно не изискваше много работа с документи.

Ло излезе иззад бюрото си, поздрави Хънт сърдечно, предложи му да седне и се върна на стола си.

— Значи вие разследвате някои от нещата около убийството на Рик Джесъп — каза той. — Ще се радвам да ви помогна с каквото мога, но още отсега искам да ви предупредя, че го познавах съвсем бегло.

След като Харди му възложи работата, Хънт беше проучил акцията срещу салона за масажи „Златна мечта“ и последвалите събития. Харди го беше пратил на лов, а това беше единствената следа, която можеше да го изведе до някакъв дивеч.

— Можем да започнем именно от това как точно сте се запознали с него.

Ло сякаш се позамисли.

— Ами, той беше шеф на екипа на моя приятел Лайъм Гудмън. Не си спомням къде точно сме се срещнали за пръв път, но той участваше активно в по-голямата част от работата на Лайъм, особено в набирането на средства, така че сме били на няколко събития заедно. И с това отношенията ни, общо взето, се изчерпват.