Джон Лескроарт - Фатална жена

— Докторе, какъв е верният отговор? — попита Харди.

— Верният отговор е шестнадесет подавания, но преди малко вие ме попитахте каква е целта на демонстрацията. Този клип показва, че когато човек е помолен да се концентрира върху нещо конкретно, той често пропуска друга важна информация.

— Как става така, докторе?

— Става. Повечето хора не виждат, че в клипа има и горила.

Залата се развълнува, чуха се въздишки, последвани от нервен кикот.

— Докторе, вие вероятно се шегувате за горилата, нали? — обърна се към него Харди.

— Не, г-н Харди, не се шегувам. Това въобще не е шега. Това е доста известен видеоклип, който се ползва не само в курсовете по психология, но го има и в много популярни медийни канали, например в „ЮТюб“. Цял ден говорим за свидетелските показания и за наблюдението, а току-що се убедихте в собствената си ненадеждност като свидетел, особено когато съзнанието ви е концентрирано върху нещо друго. Например върху наличието на оръжие или върху броенето на подаванията на момичетата с бели тениски.

Пейли изчака и продължи:

— Сега нека пуснем клипа отново и да погледнем какво видяхме току-що. Този път знаем за горилата, но да видим дали също така забелязвате, че завесата в дъното променя цвета си или че едно от момичетата в черни тениски напуска играта, когато се появява горилата.

Харди отново натисна бутона, а Пейли обясни, че около петдесет процента от хората, които гледат клипа за първи път, не виждат горилата. Когато тя се появи, в залата се дочу смях, без съмнение, помисли си Харди, хората едва сега я забелязваха.

Клипът свърши и Пейли отново взе думата:

— Когато търсите горила, често пропускате други неочаквани събития.

— Значи, докторе, ако хората се концентрират върху оръжие, например върху тояга, вашите изследвания показват ли, че те ще са ненадеждни свидетели по отношение на другите си наблюдения — например лицето на човека с тоягата?

— Абсолютно. Проучванията сочат, че разпознаване при такива условия няма да бъде надеждно.

— Благодаря ви, докторе — каза Харди и погледна към масата на съдията. — Ваша чест, с това приключваме демонстрацията.

Фарел искаше да присъства на встъпителните речи и миналата седмица беше в залата, но не му беше интересно да слуша как Пейли хвърля светлина върху множеството факти, които показват, че свидетелските показания не струват и пет пари, ако става дума за разпознаване. В по-ранната си адвокатска практика Фарел беше наемал д-р Пейли няколко пъти и не се съмняваше, че неуморният и ентусиазиран експерт е станал още по-добър.

За негов късмет познаването на методите на Пейли му представяше възможност — ако си наясно какво ще каже опонентът ти, трябва да можеш да го превърнеш в предимство. А след последните дирижирани от Лапиър истерии около поста му Фарел се нуждаеше от силно представяне в делото. Не че искаше да види Моузис Магуайър осъден, в крайна сметка познаваше бармана от повече от двадесет години и го харесваше. Но ако Фарел искаше да остане областен прокурор и да бъде преизбран, трябваше да съхрани лоялността и увереността на хората си, а тези две качества бяха силно разклатени, след като заповедта за арест беше дошла директно от съдията.

Беше малко след пет часа. Странно промененият Ларс Гъндърсън седеше на дивана срещу Фарел и двамата отмятаха отправните точки, които утре Стиър щеше да използва при кръстосания разпит на д-р Пейли. Фарел беше предложил на Гъндърсън да вземе стенограмите от няколко други дела, в които Пейли беше давал показания. Съпоставени една към друга, те образуваха истинска карта, която посочваше въпросите, които биха помогнали за отхвърлянето или поне за сериозното уронване на твърденията, които съдебните заседатели вече бяха чули.

Но имаше нещо, което Харел искаше да узнае първо.

— Ларс, само на мен ли ми се струва, или видът ти наистина е променен?

Младият прокурор се усмихна широко.

— Подстригах се и си обръснах мустаците. Пол искаше различен подход към заседателите.

— А, това било. Сега никой не може да твърди, че не съм наблюдателен.

— Не, сър, и през ум не ми е минало.

— В началото на кариерата си две години си връзвах косата на опашка. Знаеше ли?

— Не, не знаех.

— Това беше нещо като изявление. Реших, че няма да се подстрижа, докато някакво важно събитие не ме накара.

— И какво стана?

— Както казах, минаха две години.

— Нещо случи ли се в крайна сметка?