Джон Лескроарт - Фатална жена

— Докторе, на мен ми изглежда, че въпреки убедеността ни в обратното, разпознаването от свидетел всъщност не е особено точно. Вярно ли е? — попита Харди.

— Това е най-малко надеждната форма на идентификация — отсече Пейли без никакво колебание.

— Ами разпознаването в съда? Тоест когато свидетелят посочи стоящия в залата обвиняем. Доколко е надежден такъв вариант?

— Не може да става дума за никаква надеждност. По време на процеса свидетелят вече знае какво се очаква. Той знае, че обвиняемият е човекът в съда, който седи до адвоката си, и че от него се очаква да го разпознае. Свидетелят е подложен на огромен натиск да идентифицира някого, без значение дали е сигурен в собствената си преценка.

Харди хвърли прикрит поглед към часовника. До разпускането на съда в края на деня оставаха минути.

— Докторе — продължи той, — има ли още нещо относно свидетелското разпознаване, което смятате за важно и искате да го кажете на съда?

Пейли се взря в съдебните заседатели и реши да ги възнагради за търпението.

— Мога да говоря поне още ден, стига да имате време — пошегува се той.

Харди остави смехът в залата да утихне.

— Нека се придържаме към по-важното.

Пейли беше самото олицетворение на увереността. Той се обърна към заседателите, а след това и към залата.

— Има два момента, които са важни извън всякакво съмнение. Първият се нарича „междурасов ефект“. Звучи като злостна забележка, но не е. Не е и обида. Дори не е расистка реплика. Означава, че сме склонни да посочим някой, който изглежда различно, въпреки че не възприемаме толкова цялостно чертите на лицето и не сме толкова точни при по-късното им възпроизвеждане.

— Това винаги ли е така, докторе?

— Да, дори и да имате богат опит с хора от различни раси. В Южна Африка беше проведено мащабно изследване и се оказа, че белите изпитват затруднения да посочат конкретни чернокожи, дори и при положение че там повечето хора са чернокожи. Ето това е проявлението на междурасовия ефект. Той е истински и действа.

Пейли помълча драматично и продължи:

— Второто нещо, което приемам за важно, е, че понякога лице, което сме видели някъде, но не знаем къде, се запечатва в паметта. Може да е продавачът от бакалията. Ако той попадне в списъка на потенциалните заподозрени, които очевидецът трябва да разпознае, ще бъде посочен. Това е известно като „ефект на невинния страничен наблюдател“. Механизмът на действието му е несъзнателното пренасяне.

— Докторе, това звучи изумително, както и всичко, което ни казахте днес. Но съдията ни помоли да следим времето. Краят на деня наближава, а както знаете, сме приготвили видеоматериал за съдебните заседатели. Ваша чест, ако съдът не възразява, имаме нужда от няколко минутки, за да се подготвим.

По принцип Харди не харесваше аудио- или видеоматериалите в съдебната зала. Те рядко подпомагаха въвеждането на информацията, можеха да бъдат обработвани по какви ли не начини, а това хвърляше съмнение върху тезата, която се опитваха да докажат. Възникваха и основателни възражения — къде и как е била пазена касетата или дискът, колко време, кой я е пазил и всичко това следваше като верига. Освен това се знаеше, че в затъмнената зала в късния следобед дори и най-добрите видеоматериали могат да приспят заседателите.

Но Пейли толкова беше надул главата на Харди с триминутния клип, който щяха да представят, че просто нямаше как да откаже. Трябваше да го пуснат целия, за да могат Стиър и Гомес да го оценят. Стиър протестира яростно, но Харди се наложи в спора и смяташе, че това ще е един от козовете на защитата. Клипът му беше напълно непознат, но Стиър и Гомес явно бяха чули за него, макар и да не го бяха гледали, докато Харди не го занесе в стаята на съдията. Беше напълно възможно някои от заседателите също да го бяха гледали или поне да са чували за него. Но Харди се бореше за един оправдателен вот, трябваше да убеди само един човек и ако дори един-единствен съдебен заседател реагираше като него, усилията си заслужаваха.

Пейли стоеше до скамейката, а изнесеният телевизор беше обърнат към заседателите. Харди започна да подготвя почвата още преди да затъмнят залата.

— Докторе, какво ще покаже тази демонстрация?

— Участниците ще бъдат помолени да преброят колко пъти играчите в бяло си подават топката.

Харди пусна записа.

На екрана се появиха шест млади жени в обикновено спортно облекло. Три от тях бяха с черни тениски, останалите носеха бели. Всеки отбор разполагаше с топка и момичетата започнаха да я подават и да я хвърлят към съотборничките си. След около двадесет и пет секунди екранът потъмня.