Джон Лескроарт - Фатална жена

— Боже, опази. Заради Сюзън, да не споменаваме и Моуз.

— Бек каза, че не би го изключила — сви рамене Франи.

— Британи може ли да е толкова тъпа?

Франи го изгледа дяволито.

— Наскоро да си разглеждал „Фейсбук“?

— Не ми е точно по вкуса. Тя има ли профил?

— Всички имат профили, Диз. Всеки следи всеки. Да се надяваме, че Британи не е поствала някакви страшни неща. Вероятно не е, иначе досега щяха да са излезли. Няма никакво отношение към нечий личен живот. А и не само там е така. Защо да не искаш да се снимаш гол в „Плейбой“ за пари, ако в интернет вече те има гол, при това безплатно?

— А не може ли просто да не искаш всички да те виждат гол?

Франи се усмихна, спря се и го целуна по бузата.

— Ти си такъв сладък пуритан — каза тя.

Сюзън и Британи останаха в бара след сбиването, за да помогнат при разчистването. Откриха шперплата отзад в склада. Преди години го бяха използвали за същия прозорец, така че пасна идеално. Щом приключиха, се прибраха заедно при Сюзън.

Тази сутрин Сюзън беше оставила дъщеря си да поспи. Вече наближаваше обед и Британи седеше на масата в кухнята по шорти и тениска. През отворения от майка ѝ прозорец навлизаше топъл ветрец, а Британи тъкмо дояждаше кесадията си със сирене.

— Единственият проблем е — тъкмо казваше Сюзън — кой го е направил, ако баща ти не е? Искам да му вярвам. Не мисля, че би ме излъгал. Но пък ако наистина си е мислел, че мога да го напусна…

— Ти каза ли, че ще го напуснеш?

— Не толкова многословно. Може би съм оставила такова впечатление. Мислих си, че мога да го напусна, ако е бил способен да стори такова нещо хладнокръвно. Не знам. Но пък ако не е…

— Вчера му повярва на сто процента.

— Знам. Но понякога може толкова силно да искаш нещо, че да се накараш сам да повярваш в него. Оттогава мислих още. Възможно ли е някой да е бил там почти по същото време по същата причина?

Британи си преглътна хапката и надигна чашата с кафе.

— Това с еднаквото време е малко трудно за вярване — каза тя, — но не е недопустимо. Разликата е в точното време на смъртта. Но защо да е по същата причина? Може да има най-различни причини.

— Имаш предвид причини, които нямат нищо общо с теб?

Британи кимна.

— Това би било чудесно. Но как така? — попита Сюзън.

— Как да се сетим за някаква причина, каквато и да е, когато всички смятахме, че татко го е направил? Сега ти е казал, че не е, и ако е вярно, това променя всичко, нали? Искаш ли да чуеш какво смята Тони?

— Разбира се — каза Сюзън и се облегна.

— Нали знаеш за фалшивите обвинения, които му висяха на главата? Добре, че най-накрая паднаха. Не е нужно да ти казвам, че е доста наясно с цялата история, с акцията в „Горящия Рим“ и така нататък. Адвокатите му, включително и чичо Диз, следяха нещата от самото начало, но нищо не можеха да направят.

— Имаш предвид акцията?

— Точно. Тя е напълно законна, както начинът на провеждането ѝ.

— За баща ти ли говорим все още? — сви недоумяващо вежди Сюзън.

— Чакай малко, ще разбереш. Проблемът е, че акцията е била замислена познай от кого? От Лайъм Гудмън. Който е…

Сюзън се приведе към масата, опря се на лакти и слушаше внимателно.

— Шефът на Рик Джесъп.

— Правилно. А знаеш ли защо г-н Гудмън е организирал акцията с такова желание? За да отклони вниманието от спонсорите си или поне от основния си спонсор Джон Ло. Той е в бизнеса с корейските салони за масаж, които всъщност са чисти бордеи със сексробини. Градът го беше притиснал, но цялата история със сервиране на алкохол на непълнолетни го изтика встрани.

— Добре, но не виждам как…

— Сега ще ти кажа. Както и да е — пое си дъх тя, — преди да дойде тук, Тони е бил полицай в Ню Йорк. Работил е в „Нравствения“ и едно от нещата, с които се е занимавал, е било трафик на хора и сексробини.

— Това е доста далеч от случая на баща ти.

— Не е съвсем така. Оказва се, че когато тези хора имат враг и искат да се отърват от него, докарват тук някого от Китай, Корея или някъде оттам. Човекът каца в Монреал, минава границата с кола, хваща полет до Ню Йорк, наема си автомобил, отива до дадения му адрес, убива този, за когото му е платено, връща се на летището и хваща следващия самолет от Ню Йорк за Азия, понякога през Ванкувър.

— Това често ли се случва?

— Когато се налага. Достатъчно често, щом Тони знае.

— Някога залавяли ли са убийците?

— Никога на местопрестъплението. Понякога федералните разбиват цяла банда, например „Летящите дракони“ или „Призрачните сенки на Ню Йорк“.