Джон Лескроарт - Фатална жена

Харди остави телефона и осъзна, че това си беше чиста лъжа. Което пък му припомни, че трябва да отиде до затвора и да поговори с клиента си.

Харди чакаше в остъклената стая за адвокатски посещения и крачеше покрай дългата стена от вратата, през която водеха задържаните, до другия ѝ край и обратно.

Моузис седна на масата. Отново беше в затворническия си гащеризон.

— Аз не се опитвам да ти казвам как да си вършиш работата — тъкмо говореше той. — Ти ми заявяваш, че не искаш да знаеш, и аз се съобразявам. Ако щеш, ме наречи буквалист. Ако кажа, че не съм го направил, ти ще решиш, че лъжа. Ако кажа, че съм го направил, излиза, че защитаваш виновен човек, а защо би искал да го правиш?

— Всъщност нямам нищо против да те защитавам, ако си виновен. Ако някой беше сторил на Бек това, което Джесъп е причинил на Британи, аз сигурно щях да направя същото. Разбирам го.

— Сюзън не го разбираше така добре. През цялото време тя смяташе, че съм отишъл и съм убил оня тип, и…

— А ти я остави да си го мисли. Защо го направи? Можеше да ѝ кажеш веднага и да ѝ спестиш много мъка.

— Ти предполагаш, че тя щеше да ми повярва — кимна Моузис и стисна често чупения си нос. — Честно казано, бях вбесен. Всички с готовност повярваха, че съм бил аз. Дори Сюзън. Дори Британи. Ти също. Добре, щом ме мислят за такъв човек, ще бъда такъв поне за малко. Да видим как ще се справят.

— Щеше да умреш, ако ни кажеш нещата направо, така ли?

— Майната му на всичко това „виновен-невинен“. Смятам, че не е толкова смешно и странно жена ми, дъщеря ми и, о, да, най-добрият ми приятел просто да ми повярват. Да повярват, че не съм човек, който ей така отива и пребива някакво хлапе до смърт, дори и да си го заслужава. Да ти е хрумвало, че може би се чувствам мъничко изоставен от хората, които ме познават най-добре? Да си се сещал, че това може да ме вбесява?

Харди се закова на място.

— Не ти е за първи път, Моуз.

Погледът на Магуайър помрачня.

— И на теб не ти е, Диз — каза той ниско и дрезгаво. — Какво ще кажеш? Да не би да си го забравил сред цялото въодушевление?

— Не е същото.

Магуайър протегна емоционално ръце.

— Дяволски си прав, че не е същото. Точно това ти казвам. Онзи път бяхме ясно предупредени, че те ще убият децата ни. Вече бяха убили Сам Силвърман и Дейвид Фриймън. Беше вендета и ни бяха притиснали до стената, нямахме никакъв избор. Живот или смърт. Не беше като с Джесъп. Ама всички се нахвърлиха на стария Моузис, нали? Да виждаш някой, който да повярва, че ти например си способен на хладнокръвно убийство? Защо аз, а не ти? Защо не някой друг?

— Ами, виж какво, нали си спомняш какво каза Грозника вчера? Кръв, ДНК, свидетели… Трябва да признаеш, че това усложнява нещата.

— Точно затова най-накрая го казах на Сюзън — въздъхна Магуайър.

— Истината?

— Точно така. Трудната за вярване, но, кълна се в Бога, чиста истина.

— А всичко друго не е било, а?

— Нищо такова не съм казвал. Ако не ме лъже паметта, такива бяха твоите указания и те ми вършеха отлична работа. Ако хората искат да вярват, нека си вярват, никого няма да разубеждавам. Да вървят по дяволите. Доказателствата са същите. Ти така или иначе щеше да ме отървеш, нали?

Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на вратата. Нарочно остана в далечния край на стаята, тъй като си нямаше вяра, че ако се доближи, няма да удари клиента си. Само го гледаше, опитваше се да се овладее и проклинаше ирландските си гени. Проклинаше ирландското и у Магуайър. Проклинаше цялата ситуация.

— Значи — поде той най-накрая — ще ми кажеш ли какво стана? Искаш да ми кажеш, че наистина си бил за риба?

— Не, не бях за риба.

— Значи алибито ти е фалшиво?

— Така ми отърва. Знаех какво смятат ченгетата още щом дойдоха първия път. Знаех, че Джесъп е бил убит. Трябваше да измисля нещо. Никой няма да го опровергае, така че на кого му пука?

— Да речем на заседателите, ако реша да им кажа истината. Не върви изведнъж да се сетя: „А, алибито ли?“.

Моузис се изкиска, въпреки че не му беше до смях.

— Няма да го направиш. И без това никой не вярва, че съм бил за риба.

— Какво правеше?

— Отидох с колата до апартамента му.

— Защо?

— Не знам. Може би, за да го убия, със сигурност исках да го нараня. Не мислех особено.

— И взе шилелага?

— Естествено. Като го ударих предния път, ръката ми беше подута цяла седмица.

— Отишъл си там и…

— Почуках на вратата му, но никой не отвори. Натиснах бравата и се оказа отключено. Той лежеше на пода точно зад вратата в локва кръв.