Джон Лескроарт - Фатална жена

— И какво направи?

— Честно казано, не съм сигурен. Постоях около минута, мислех. По дяволите. Май бутнах тялото един или два пъти с шилелага.

— Май? Един или два пъти?

— Може и повече. Не си спомням. Той беше мъртъв, а това означаваше, че съм загазил, защото съм там. Може и да съм го цапнал от яд. После трябваше да изчезвам.

— А свидетелите?

— Не си спомням нито един от тях — поклати глава Магуайър. — Исках само да стигна до колата и да се махам.

— И не си казал на Сюзън?

— Нищо не съм направил. Нямаше какво да ѝ казвам.

— Можеше да ѝ съобщиш простия факт, че Джесъп е мъртъв.

— Така или иначе скоро всички щяхме да го разберем, нали така? Не исках Сюзън да си мисли, че имам пръст в цялата работа. Опитвах се да ѝ спестя още тревоги. И без това ѝ се бяха струпали много покрай грижите за бедната ни Британи. Бяха тежки дни. Казах ѝ, че съм отишъл за риба, за да си прочистя главата.

— А шилелага?

— Не биваше да го взимам — каза Моузис и раменете му се отпуснаха. — Харесвах това старо парче дърво. Лежи някъде на дъното на езерото Стоу.

Харди прекоси стаята и седна на масата срещу Моузис.

— Искаш от мен да повярвам, че някой съвсем друг е отишъл в жилището на Джесъп преди теб? — поде той със съвсем обикновен тон.

— Не знам кога някой е бил там, Диз. Когато пристигнах, той вече беше мъртъв.

— Защо?

— Мислех си, че отговорът е твоя работа.

— Някой без никаква връзка с Британи?

— Не знам. Ще повтарям, че не знам, докато наистина не знам. Знам само, че не съм го убил аз. Не ми пука дали ми вярваш или не. Но това е истината.

— Този път честно, а?

— Да — отвърна Моузис и го погледна в очите.

— Ами, благодаря ти, че сподели. Ще го имам предвид.

Харди стана, отиде до вратата и почука, за да повика пристава. Изобщо не беше убеден, но вярваше с цялото си сърце, че Моузис най-после е дал обяснението, с което щеше да живее до края на дните си, макар и да беше слабо и по редица причини напълно непригодно като аргумент на защитата.

В средата на юни изнудваческите обвинения в заговор срещу Тони Солая, колегата му барман Рона Ранкен и шефа им Том Хетке бяха отпаднали. Украинците Игор Повалий и Вадим Гнатюк, които се надяваха да сключат сделка със съда и да получат работни визи срещу показанията си, бяха изплели цяла мрежа от фалшиви подробности, но накрая се провалиха. Процесът срещу хората от „Горящия Рим“ приключи с незначителни глоби, а Повалий и Гнатюк бяха депортирани обратно в Украйна. „Горящия Рим“ отвори отново, макар че звездният му миксолог се беше преместил на пълен работен ден в „Малката детелина“ на мястото, заемано от собственика на бара Моузис Магуайър.

Нямаше да е справедливо да се твърди, че Тони промени изцяло облика на заведението. В крайна сметка „Детелината“ беше малък и непретенциозен ирландски бар с дартс, отворил врати за пръв път през 1893 г., но през уикендите взеха да се събират много повече хора, а средната възраст на клиентелата падна с около десет години. Тони наливаше питиета, чиито имена Магуайър нямаше да знае, дори и да беше там, за да ги види. Долният рафт зад бара беше запълнен с новите съставки — настойки от билки, плодове, приготвени на място битери и дижестиви. За пръв път се появи кран за наливна пшеничена бира. Старият джубокс беше заменен от свалена от интернет музика. За нея отговаряше барманът, а децибелите скочиха с десет.

Магуайър беше зад решетките и не виждаше причина да продължи да се занимава. Каквото и да станеше след процеса, той вече беше преминал шейсетте години. Може би вече беше време да предаде всекидневните си задължения по бара на някого с повече енергия и дори с по-голяма харизма. С цифри не се спореше, а след първите шест седмици на Тони общите продажби се бяха изстреляли с двадесет и два процента нагоре. Рецесия ли? Каква рецесия?

Широката задна стая за дартс с нисък таван все още я имаше и се пръскаше по шевовете. В десет и половина вечерта в събота Британи беше там и играеше дартс в отбор с майка си. Преди ареста на Магуайър тя рядко стъпваше в бара. Срещу тях двете бяха братовчедка ѝ Ребека и новият ѝ приятел Бен Файнстийн. Британи бягаше от нежеланата популярност и от намесата в личния ѝ живот и се беше скрила при семейството си. Беше поправила отношението си към Бек и Бен, после ги беше запознала и гледаше как нещата между тях се развиват хубаво, макар и бавно. Сюзън живееше с надежда и за пръв път вярваше, че съпругът ѝ е невинен. Тя се обади на Британи, за да ѝ каже и да види дали не биха могли да го отбележат по някакъв начин, затова всички се събраха в бара.