Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Цигарата, използвана от престъпника за самоделната бомбичка, беше „Мерит“, обичайна марка. Беше запалена, но не пушена — по филтъра нямаше следи от зъби и слюнка. Това означаваше, че престъпникът вероятно не е редовен пушач. Нямаше отпечатъци, разбира се. Ластикът, с който я беше прикрепил за куршума, също не говореше нищо. В цианкалия нямаше производствени маркери. Киселината можеше да се купи от много места. Устройството бе изработено от обичайни за всяко домакинство предмети: бурканче, фолио, стъклен свещник. Нямаше следи, които да водят до определено място.

В пробите от изоставената къща, където се беше крил престъпникът, се откриха още следи от мистериозната течност от улица „Елизабет“ (Райм с нетърпение чакаше резултатите от изследването ѝ във ФБР). Освен това имаше люспици от яркооранжева боя, каквато се използваше за предупредителни знаци и табели. Сакс бе сигурна, че са от престъпника, защото ги бе открила на три различни места все около стъпките му и никъде другаде в опожарената постройка. Райм предположи, че се е предрешил като строителен или пътен работник. А може би това бе истинската му професия.

Междувременно Сакс и Джинива разровиха кутията със семейни спомени от дома на лелята. Имаше десетки стари книги и списания, документи, изрезки, бележки, разписки, сувенири и картички.

Между тях намериха и пожълтял лист, изписан с почерка на Чарлз Сингълтън. Това писмо обаче бе доста по-набързо надраскано от предишните.

Разбираемо, предвид на обстоятелствата.

Сакс го прочете на глас:

Петнайсети юли, 1868 година.

Вайълет… Това е лудост! Доколкото мога да разбера, това е опит да бъда опозорен в очите на колегите си и достойните борци за свобода. Днес научих как бих могъл да потърся възмездие и вечерта, въоръжен с верния си „Колт“, отидох в „Потърс Фийлд“. Усилията ми обаче се провалиха и единствената ми надежда е дълбоко погребана под пръст и глина. През нощта ще се крия от полицията, която ме търси под дърво и камък, а на сутринта ще се промъкна в Ню Джърси. Вземи детето и бягайте. Опасявам се, че ще поискат да ми отмъстят и ще ви нападнат. Утре по обяд ме чакай на пристанище „Джон Стивънс“ в Ню Джърси. Ще заминем за Пенсилвания, ако сестра ти и съпругът ѝ се съгласят да ни приютят. Собственикът на обора, в който се крия, прояви съчувствие и ме увери, че ще се погрижи да получиш това писмо.

Сакс вдигна поглед от листа.

— Има нещо задраскано. Не мога да го разбера. После продължава:

Тъмно е. Гладен съм и уморен, изстрадал като Йов. При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас. И все заради тази проклета тайна! Ако бях изкрещял истината от стълбището на кметството, може би нямаше да се стигне до тези ужасни събития. Но вече е твърде късно. Моля те да ми простиш за егоизма и нещастията, които причиних с измамата си.

Сакс вдигна поглед. На следващата сутрин бе станало преследването, описано в статията.

— Тази надежда… „Погребана под пръст и глина“. — Райм погледна писмото, което Сакс държеше пред очите му. — И пак не се споменава нищо конкретно за тайната… Какво е станало в „Потърс Фийлд“? Това е бедняшкото гробище, нали?

Купър проведе кратко търсене в Интернет. Гробището се намирало на остров Харт край брега на Бронкс. Било отворено на мястото на бивша казарма малко преди Чарлз да отиде на мистериозната си мисия, въоръжен с верния си „Колт“.

— Казарма ли? — намръщи се Райм и нещо му проблесна. — Покажи другите писма.

Купър ги извади.

— Гледайте, подразделението на Чарлз е било разквартирувано там. Дали няма връзка? Нещо друго за гробището?

— Не. Има само два-три документа.

Райм се втренчи в дъската и измърмори:

— В какво, по дяволите, се е забъркал тоя Чарлз? Галоус Хайтс, „Потърс Фийлд“, Фредерик Дъглас, борците за граждански права, конгресмени, политици, Четиринайсетата поправка… Какво ги свързва? — След кратко замисляне добави: — Трябва ни експерт.

— Кой е по-голям специалист от теб, Линкълн?

— Нямам предвид по криминалистика, Мел. Говоря за история. Макар и малко, има области, в които не съм капацитет.

Професор Ричард Тауб Матърс бе висок и слаб, с черна като катран кожа, остър поглед и вид на интелектуалец с не една научна титла. Къдравата му коса беше късо подстригана. Беше облечен… е, като професор: невзрачно сако и папийонка (липсваха му само кръпки на лактите).