Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Кимна на Райм, след което понечи да пристъпи към количката, но бързо се отказа, и се ръкува с останалите.

Райм от време на време изнасяше лекции в местните колежи по криминалистика, главно в „Джон Джей“ и „Фордам“; рядко се появяваше в просторните зали на Колумбийския университет, но негов познат — професор от Вашингтон, го свърза с Матърс, който изглежда беше сред големите светила на Морнингсайд Хайтс. Бе преподавател в юридическия факултет — по наказателно, конституционно и гражданско право, също така водеше някои специализирани курсове и четеше лекции по афроамериканска история.

Матърс внимателно изслуша какво знаеха за Чарлз Сингълтън: за движението за граждански права, тайната и обвиненията в грабеж, които можеха да са нагласени. Райм му разказа и за случилото се с Джинива през последните два дни.

Професорът примигна потресен:

— Опитали са се да те убият?

Джинива мълчаливо кимна.

Райм се обърна към Сакс:

— Покажи му какво имаме до момента. Писмата.

Матърс разкопча сакото си и извади стилни очила с тънки рамки. Внимателно прочете кореспонденцията на Чарлз Сингълтън. На два пъти кимна, веднъж се усмихна леко. След като ги прочете, ги прегледа още веднъж.

— Удивителен човек. Бивш роб, земеделец, участник във войната… бил се е край Апмаотокс.

Пак прочете писмата и Райм едва сдържа нетърпението си. Накрая професорът свали очилата си, грижливо ги избърса с кърпичка и замислено отбеляза:

— Участвал е при изготвянето на Четиринайсетата поправка. — Пак се усмихна, очевидно заинтригуван. — Интересно. От това може да изскочи нещо.

Райм попита нервно:

— Да, и какво по-точно е това толкова „интересно нещо“?

— Имам предвид противоречието, разбира се.

Ако можеше, Райм би хванал човека за яката и би му изкрещял да побърза. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се намръщи:

— Какво противоречие?

— Трябва да ви запозная с някои исторически факти.

Райм въздъхна. Сакс го изгледа предупредително и той се задоволи да каже:

— Говорете.

— Американската конституция определя начина на управление на страната: ролята на президентството, конгреса, върховния съд. Тя регламентира пълномощията им и всички други закони. Така, в тази страна винаги сме се стремили към едно странно равновесие: искаме правителството да е достатъчно силно, за да ни защитава от външни врагове и да ни осигурява спокоен живот, и едновременно с това — да не е прекалено силно, та да ни потиска. След като прочели първоначалния вариант на конституцията, създателите ѝ осъзнали, че тя е прекалено силна — че може да доведе до репресивно централно управление. Затова я преработили и въвели десет поправки, Декларацията за правата. Първите осем са най-важни. Тези поправки регламентират основните права на гражданите, които трябва да бъдат защитени от своеволията на федералната власт. Например ФБР не може да ви арестува без основателни подозрения, конгресът не може да отнема собствеността ви, за да строи пътища, без да ви компенсира. Всеки има право на справедлив процес и безпристрастни съдебни заседатели. Нямат право да ви подлагат на мъчителни наказания и така нататък. Но обърнахте ли внимание на ключовата дума?

„Това някаква гатанка ли е?“ — замисли се Райм. Матърс обаче продължи, без да чака отговор:

— „Федерален“. В Америка имаме две власти: федерална във Вашингтон и местна в щата, където живеем. Декларацията за правата регламентира само правомощията на федералната власт: на конгреса и федералните агенции като ФБР и Бюрото по наркотиците. На практика тя не дава никаква защита срещу произвола на щатските власти. Щатските закони имат върху живота ни по-пряко влияние от конституцията — полиция, благоустройство, имоти, коли, бракове, завещания, граждански дела, всичко това е в компетенцията на щатската власт. Дотук ясно ли е? Конституцията и Декларацията за правата ни защитават само от Вашингтон, не от Ню Йорк или Оклахома.

Райм кимна.

Професорът се намести на стола, подозрително погледна една стъклена паничка и продължи:

— Да се върнем в деветнайсети век. След Гражданската война е приета тринайсетата поправка, която забранява робството. Страната е обединена, заробването е обявено извън закона… вече могат да се възцарят мир и хармония. Нали така?

Професорът се изкиска цинично:

— Груба грешка. Премахването на робството се оказва недостатъчно. Отношението към чернокожите става по-лошо отколкото преди войната, дори на север, защото много младежи са загинали заради тях. Щатските парламенти — както на юг, така и на север — приемат стотици дискриминационни закони. Чернокожите не могат да гласуват, да заемат държавни постове, да притежават недвижима собственост, да използват обществените удобства, да свидетелстват… За повечето животът е почти толкова тежък, колкото при робството.