Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Пък и фонокартите са прекалено скъпи.

— Ние ще се обадим, лельо.

— О, нямам нищо против да си побъбря с някого от роднините. Отдавна не сме се чували. Доста съм самотна тук.

Бел бръкна в джоба си.

— Госпожо, тъй като с Джинива заедно работим по този случай, вземете тези пари за фонокарта.

— Не — извика Джинива. — Аз ще ѝ дам.

— Ама ти…

— Имам пари — уверено заяви момичето и Бел прибра портфейла си.

Тя даде двайсет долара на старицата. Лелята със страхопочитание взе банкнотата.

— Ще купя карта и още днес ще се обадя — обеща.

— Ако откриеш нещо, обади се на същия номер, на който си звъняла днес.

— Защо полицията се интересува толкова от Чарлз? Той е умрял преди стотина години.

Джинива погледна Бел и поклати глава; старицата не беше разбрала, че племенницата ѝ е в опасност и тя не искаше да я тревожи. Леля ѝ не забеляза размяната на погледи.

— Помагат ми да докажа, че не е извършил престъплението, в което е бил обвинен — излъга Джинива.

— Нима? След толкова години?

Бел не беше убеден, че старицата повярва на момичето. Той също имаше леля, приблизително на същата възраст, и умът ѝ режеше като бръснач. Нищо не ѝ убягваше.

Лили обаче каза:

— Много мило от ваша страна. Бела, би ли направила кафе на този добър човек? И какао за Джинива. Спомням си, че много обича.

Роланд Бел спусна щорите, а Джинива отново започна да рови в кутията.

На улицата:

Две момчета със скейтборд, без грижи за законите на гравитацията и общественото образование, се надпреварваха да се спускат по парапета на стълбите пред една сграда.

На един балкон чернокожа жена поливаше няколко саксии с яркочервени цветя, оцелели след ранните слани.

Катеричка опитваше да зарови или изкопае нещо в близкия запустял парцел, в който се мъдреха останки от миячна машина.

А на източна Сто двайсет и трета улица, близо до адвентистката църква, откъдето се виждаше забуленият в бензинови изпарения мост „Трибъро“, трима полицаи бдително оглеждаха олющена кафява постройка и околния район. Двама — мъж и жена — бяха цивилни; ченгето в прохода между сградите бе униформено. Крачеше напред-назад като часови на пост.

Томсън Бойд беше проследил Джинива Сетъл и ескорта ѝ и сега надничаше от една порутена, опожарена сграда, иззад талашитени плоскости със съдрани плакати, рекламиращи жилищни кредити.

Чудеше се защо рискуваха да изведат момичето. Не беше по правилата. Това обаче бе техен проблем, него го устройваше.

Обмисли възможностите и реши да действа бързо, за да се възползва от ситуацията. Томсън излезе от скривалището си, заобиколи кварталчето и спря при една будка, за да си купи цигари. Промъкна се зад къщата, където бе Джинива, и се огледа. Внимателно остави плика и се отдалечи на няколко крачки. Скри се зад купчина чували с боклук и се загледа към крачещия напред-назад русокос полицай. Започна да брои крачките му: една, две…

На тринайсетата младежът достигна ъгъла на сградата и се обърна. Покриваше голям район — сигурно му бяха наредили да наблюдава прохода между сградите по цялата му дължина и прозорците на отсрещните къщи.

На дванайсетата достигна тротоара на главната улица и пак се завъртя. Едно, две, три…

След още дванайсет крачки отново достигна задния край на сградата. Огледа се и пак се върна отпред, като направи тринайсет крачки.

За следващата обиколка му бяха нужни единайсет. След това — дванайсет.

Не беше съвсем точна зависимост, но почти. Томсън Бойд имаше най-малко единайсет крачки, за да се промъкне незабелязано до задния вход на сградата, докато младежът е с гръб към него, и още единайсет, докато се върне.

Полицаят пак се обърна и тръгна към улицата.

Томсън изскочи от укритието и се затича към сградата, като броеше… три, четири, пет, шест…

Стъпваше безшумно с меките обувки, но постоянно следеше гърба на младежа. Ченгето не погледна назад. На „осем“ убиецът достигна стената, долепи се до нея и си пое дъх. Обърна се към прохода между сградите, откъдето щеше да се появи полицаят.

Единайсет. Ченгето бе достигнало главната улица и трябваше вече да се връща. Едно, две, три…

Дишането на Томсън Бойд се нормализира.

Шест, седем…

Томсън Бойд стисна палката с две ръце.

Девет, десет, единайсет…

Наблизо се чуха стъпки.

Томсън изскочи от скривалището си и замахна с палката като с бейзболна бухалка. Видя удивление върху лицето на младежа. Чу свистенето на палката и учестеното дишане на полицая, което секна, щом дървото го удари по челото. Младежът падна на колене и приглушено изхриптя. Убиецът го удари с все сила по темето.