Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Бел, като баща на две деца, бе малко предубеден към родители, които оставят дъщеря си на грижите на чичо ѝ, докато се разхождат из Европа. (Особено на този чичо, който дори не се сещаше да даде джобни пари на племенничката си.) Макар че бе самотен баща и имаше напрегната професия, сутрин Бел винаги приготвяше закуска и сандвичи за обяд на синовете си и често готвеше за вечеря, колкото и постни и брашнени да бяха ястията му (в кулинарната практика на Роланд Бел полуфабрикатите бяха непознати).

Работата му обаче бе да запази живота на Джинива Сетъл, не да критикува родителите ѝ. Затова преодоля личните чувства, излезе и като държеше ръката си близо до пистолета, огледа прозорците, покривите на околните сгради, колите на улицата.

За негово облекчение патрулната кола дойде, а Мартинес и Линч се качиха в шевролета на съседната пресечка.

Бел вдига радиостанцията си:

— Чисто е. Изведи я.

Пуласки и Джинива излязоха и бързо се качиха при Бел. Детективът се настани зад волана и двата автомобила потеглиха. Скоро спряха пред стара сграда на изток от Пето авеню, в „Ел Барио“.

Мнозинството от жителите на квартала бяха пуерториканци и доминиканци, но имаше емигранти и от други страни в Латинска Америка — хаитяни, боливийци, еквадорци, латиноамериканци. Имаше също преселили се наскоро граждани на Ямайка, Сенегал, Либерия и други централноафрикански държави — както законно, така и нелегално пребиваващи. Тук повечето престъпления от омраза не бяха от бели срещу цветнокожи, а от американски граждани — независимо от цвета на кожата им — срещу емигранти. Какво нещо е животът, тъжно си помисли Бел.

Детективът спря, където му посочи Джинива, и изчака другите полицаи да слязат и да проверят улицата. Луис Мартинес му даде знак, че всичко е чисто, и с Джинива слязоха.

Сградата бе мизерна, във фоайето миришеше на вкиснала бира и развалено месо. Джинива като че ли се смути от това.

На втория етаж тя почука на една врата.

— Кой е?

— Аз съм, лельо Лили. Джинива.

Чу се тракане на две вериги и две резета. Вратата се отвори; на прага се появи слаба женица с избеляла рокля и подозрително изгледа Бел.

— Добро утро, госпожо Уоткинс.

— Здравей, скъпа. Тя е в хола.

Жената отново погледна детектива.

— Това е един приятел.

— Приятел ли?

— Да — потвърди Джинива.

Жената явно не одобряваше, че момичето се разхожда с мъж три пъти по-възрастен от нея, пък бил той и полицай.

— Роланд Бел на вашите услуги — представи се той и показа служебната си карта.

— Да, Лили спомена нещо за полицията — неловко измърмори жената; Бел продължи да се усмихва и тя добави: — Е, в хола е.

Лелята на Джинива бе съсухрена бабичка с розова рокля и очила с дебели лещи. Когато влязоха, гледаше телевизия. Тя се обърна към племенничката си и се усмихна.

— Джинива, миличка. Как си? И кой е тоя?

— Роланд Бел, госпожо. Приятно ми е.

— Аз съм Лили Хол. Вие ли се интересувате от Чарлз?

— Да.

— Ще ми се да знаех повече. Разказах на Джинива всичко, което ми е известно за него. Получил онази ферма, след това го арестували. Само толкова знам. Дори нямам представа дали е лежал в затвора.

— Изглежда, че е лежал, лельо. Но не знаем какво се е случило след това. Това искаме да разберем.

Върху стената с мръсни тапети на цветчета имаше три снимки: Мартин Лутър Кинг Младши, Джон Ф. Кенеди и известната снимка на Джаки Кенеди в траур с малките Джон Джон и Карълайн до нея.

— Ето кутиите.

Лелята кимна към три големи картонени кутии, пълни с листа, книги и дървени и пластмасови предмети. Бяха сложени върху масичка с един счупен и залепен с тиксо крак. Джинива се наведе и прегледа най-голямата кутия.

Леля Лили я наблюдаваше. След известно време каза:

— Понякога го чувствам.

— Какво… — не разбра Бел.

— Нашия прадядо Чарлз. Чувствам го. Като неспокоен дух.

— Не съм много по тия неща — усмихна се Джинива.

„Така е“ — помисли си Бел. Не ѝ личеше да вярва в духове или свръхестествени сили. За себе си обаче детективът не беше сигурен, затова измърмори:

— Е, може би сега ще получи някакъв покой.

— Знаете ли — рече старицата, като намести очилата си, — щом толкова се интересувате от Чарлз, трябва да знаете, че из страната има доста наши роднини. Помниш ли братовчеда на баща ти в Медисън? И жена му Руби? Мога да му се обадя да поразпитам. Или Джина-Луиз в Мемфис. Бих им се обадила, ама нямам собствен телефон.

Тя мрачно погледна стария апарат до телевизора. Явно бе причина за спорове с другата жена.