Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Защо гледаш това? — попита, като примижа на светлината.

— Не мога да заспя.

— Вземи да прочетеш някоя книга. Ще е по-добре.

— Не ми се чете.

— Добре. Аз ще ти почета. — Той се приближи до секцията. — Тази ще ти хареса. Една от най-добрите книги на всички времена.

Седна в креслото и то изстена под тежестта му; Джинива погледна избелялата корица, но не можа да прочете заглавието.

— Настани ли се добре?

— Да.

Тя се излегна на дивана.

— Затвори очи.

— Не ми се спи.

— Затвори очи, за да си представиш онова, което ще ти прочета.

— Добре. Какво…

— Тихо.

— Добре.

Той започна да чете „Да убиеш присмехулник“. През следващата седмица това се превърна в нещо като ритуал — четеше ѝ преди лягане.

Седемгодишната Джинива Сетъл реши, че това наистина е една от най-хубавите книги на света (а дори на тази възраст тя бе прочела или чула доста). Харесваше ѝ разказът за живота вкъщи, особено за отношенията между брат и сестра (винаги бе искала да има брат или сестра).

Никога нямаше да забрави книгата на Харпър Лий. Странно, но когато я прочете пак на единайсет, Джинива откри по-дълбок смисъл в нея. На четиринайсет разбра още повече. Точно в тази книга пъхна сега виолетката Кара.

Взе друга. „Оливър Туист“ на Чарлз Дикенс. Легна, отвори на картончето за отбелязване (никога не подгъваше страниците) и се зачете. Отначало скърцането на старата къща я плашеше, все си представяше нападателя с маската, но бързо се вглъби в повествуванието. Скоро клепачите ѝ натежаха и тя се унесе — не от майчина целувка или дълбокия глас на баща си, а от красивите думи на един непознат.

— Време е за спане.

— Какво? — сепна се Райм и вдигна поглед от монитора.

— Спане — повтори Том.

Беше малко нервен. Понякога се налагаше да води истински битки, за да накара криминалиста да си легне.

Райм обаче измърмори:

— Да. Ще си лягам.

Беше изтощен и обезкуражен. Бяха получили електронно писмо от надзирателя на затвора в Амарильо, че никой не е разпознал Извършител 109 по рисунката, която им бяха изпратили.

Криминалистът продиктува кратък отговор с благодарност, след което даде команда за изключване от мрежата.

— Само още едно обаждане и ще дойда сам.

— Ще се кача да оправя стаята — каза Том. — Чакам те горе.

Амелия Сакс се беше прибрала у дома си в Бруклин. Искаше да види и майка си, която също живееше там и напоследък имаше проблеми със сърцето. Сакс живееше през повечето време у Райм, но още държеше апартамента си и се виждаше с приятели в стария си квартал. Дженифър Робинсън — полицайката, която бе довела момичетата тази сутрин — ѝ беше съседка.

Това положение устройваше и двамата и тази вечер Райм бе доволен, че остава сам.

Телефонира и разговаря за кратко с майка ѝ, след това Сакс се обади и той ѝ съобщи последните новини.

— Добре ли си? — попита Сакс. — Звучиш вяло.

— Уморен съм.

— Аха. — Не му повярва. — Опитай се да поспиш.

— Ти също. Приятни сънища.

— Обичам те, Райм.

— И аз те обичам.

След като затвори, той отново погледна таблицата на уликите.

Не гледаше обаче думите, изписани с изящния почерк на Том, а уголеменото копие на картата таро. Обесеният. Отново прочете параграфа със значението ѝ. Вгледа се в спокойното, обърнато наобратно лице. След малко се завъртя с количката и я подкара към асансьорчето, което свързваше лабораторията със спалнята на втория етаж. Влезе в кабинката и подаде команда за качване.

Не спираше да мисли за картата. Подобно на Кара, приятелката им илюзионистка, Райм не вярваше в спиритически сеанси и екстрасенси. (В известно отношение тя също като него бе учен.) Не можеше обаче да пренебрегне факта, че картата е улика в разследване, при което постоянно се намесва думата „бесилка“. Всеки криминалист, разбира се, е запознат с всички начини за отнемане на човешки живот. Райм имаше добра представа какво е обесване. Въжето пречупва врата непосредствено под основата на черепа. (Причината за смъртта е задушаване, но не от прекъсване на дихателните пътища, а поради увреждане центъра на дишането, който изпраща нервни сигнали до белите дробове.) Почти същото се беше случило на Райм при нещастния случай преди няколко години.

„Галоус Хайтс… Обесеният…“

Значението на картата също криеше някакъв смисъл. „Тя предвещава духовно търсене, което ще доведе до решение, трансформация, промяна на посоката. Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение. Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас, дори онова, което ви нашепва, противоречи на логиката.“