Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Това го забавляваше, защото напоследък той наистина бе изправен пред духовно търсене — преди появата на Извършител 109 и картата. Линкълн Райм трябваше да вземе важно решение.

„Промяна на посоката…“

Той слезе в спалнята, но не остана там, а отиде в епицентъра на вътрешния си дебат — стаята за тренировки, където бе прекарал стотици часове, изпълнявайки програмата на доктор Шърман.

Спря на прага и огледа уредите в полумрака. После сведе очи към дясната си ръка, закрепена с каиш за тапицираната облегалка на червената инвалидна количка.

Решение…

„Хайде — рече си. — Опитай. Мръдни тая проклета ръка.“

Пое си въздух. Втренчи се още по-настоятелно в ръката.

Не…

Раменете му се отпуснаха, доколкото бе възможно, и той пак огледа стаята. Замисли се за изтощителните упражнения. Наистина, те се бяха отразили добре на мускулите, костите и кръвообращението му, бяха намалили риска от възпаления и „невроваскуларни кризи“.

Основният въпрос за упражненията обаче можеше да се обобщи с две думи, използвани от медиците: функционален напредък. Тълкуванието на Райм бе по-конкретно: движение и чувствителност.

Онези аспекти на лечението, за които не искаше да говори с доктор Шърман.

Честно казано, Райм бе излъгал лекаря. Не би го признал пред никого, но в момента само едно го интересуваше: щяха ли мъчителните часове, които прекарваше в упражнения, да му възвърнат чувствителността и способността да движи мускули, които не са помръдвали от години? Щеше ли да е в състояние да завърти копчето на микроскопа и да го фокусира върху някой препарат? Щеше ли да е в състояние да почувства докосването на Амелия Сакс върху ръката си?

По отношение на чувствителността може би имаше леко подобрение. При парализа след счупване на четвъртия шиен прешлен обаче пациентът често изпитва отразена болка и лъжливи усещания. Всичко е толкова объркано. Имаш чувството, че те лазят мухи, когато такива няма. Изведнъж си даваш сметка, че си разлял горещо кафе върху ръката си, а не чувстваш нищо. При все това Райм вярваше, че има подобрение на сетивността.

Голямото изпитание обаче бе движението.

Той още веднъж погледна ръката си, която след нещастието не беше в състояние да помръдне.

Отговорът беше ясен. Не можеше да се залъгва с никакви отразени болки и фантомни усещания. Искаше да получи отговора сега. Да или не? Не му трябваха скенери, изследвания и тестове. Можеше да пробва да изпраща съвсем слаби импулси по мрежата от неврони и да види какво ще стане.

Щеше ли командата да достигне целта си и да накара пръста му да се свие — което за него се равняваше на световен рекорд по дълъг скок — или щеше да се загуби в някой прекъснат нерв?

Райм се смяташе за смел човек. В годините преди нещастието той изцяло се отдаваше на работата. Веднъж, за да запази местопрестъплението непокътнато, заедно с друг полицай бяха удържали тълпа от четирийсет души, искащи да разграбят магазина, в който бе станала престрелка; най-лесно беше да се скрият и да не се месят, докато дойдат подкрепления. Друг път, за да открие улики, които да му подскажат къде е затворено едно отвлечено момиче, бе извършил оглед под дъжд от куршуми.

Сега обаче куражът му изневеряваше.

Той се втренчи в безжизнената си дясна ръка.

Да или не…

Ако се опиташе да помръдне пръста си и не успееше, ако не му се удадеше дори една от малките победи на доктор Шърман, с него беше свършено. Мрачните мисли щяха да се върнат, да го залеят и накрая пак щеше да се обади на един лекар — но не на доктор Шърман. На много по-различен лекар. Онзи от дружеството за евтаназия. Преди няколко години Райм се беше опитал да сложи край на живота си; тогава му бе много по-трудно от сега. Нямаше компютри, гласово активируеми системи и телефони. По ирония сега, когато животът му бе много по-лесен, той беше по-склонен към самоубийство. Лекарят можеше да му помогне, като нагласи някакво устройство, което Райм сам да задейства — да сложи някакви хапчета или оръжие.

Разбира се, сега около него имаше близки хора, не както преди години. Самоубийството му би покрусило Сакс, но смъртта винаги витаеше около тях. Сакс винаги първа нахълтваше в бърлогите на престъпниците, въпреки че не ѝ влизаше в задълженията. Имаше няколко награди за храброст при престрелки и шофираше лудешки — дори понякога признаваше, че и тя има някаква склонност към самоубийство.

Когато се запознаха — при едно много тежко разследване на жестоки убийства преди няколко години — Райм бе на ръба на самоубийството. Сакс би го разбрала.