Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Спомняше си майка си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, правене на сандвичи, припичане на слънце, метене на тексаския прах от прага на фургона и клюкарене със съседките. Спомняше си баща си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, колекциониране на плочи, разходки със сина си в неделите и работа на нефтените кладенци. Спомняше си хубавите петъчни вечери, когато ходеха в ресторантчето „Голдънлайт“ на шосе 66 да хапнат хамбургери и пържени картофки, а от високоговорителите звучеше тексаски суинг.

Тогава Томсън Бойд не беше изтръпнал.

Дори през тежките месеци, след като юнското торнадо отнесе фургона им, а майка му остана без дясна ръка и едва не загуби живота си; дори след като баща му загуби работата си във вълната от уволнения, която заля Тексас като унищожително наводнение, Томсън не беше изтръпнал.

Не беше изтръпнал, когато видя сълзите на майка си заради някакво хлапе в Амарильо, което ѝ подвикна „едноръко плашило“. Той се погрижи хлапето да не може да обижда повече никого.

След това попадна в затвора. Някъде из вонящите на белина коридори душата му бавно задряма и изтръпна. Бе танкова дълбоко заспала, че той не почувства нищо, когато му съобщиха, че някакъв камион размазал родителите и леля му и единственото останало здраво от колата им бил комплектът за лъскане на обувки, направен от момчето за четирийсетия рожден ден на баща си. Толкова изтръпнала, че не изпита нищо, докато гледаше как Чарли Тъкър бавно умира, как лицето му става лилаво и как отчаяно се опитва да разхлаби примката… което просто не можеше да стане. Изтръпнала, докато гледаше как безжизненото тяло на надзирателя бавно се полюшва от вятъра. Изтръпнала, докато подреждаше свещите под краката на убития и гледаше мътните му очи.

Изтръпнала…

Томсън обаче вярваше, че може да се поправи — както можеш да поправиш развалено дистанционно устройство (разликата е само в мащаба). Джейн и момичетата щяха да събудят душата му. Трябваше само да влезе в ритъм. Да прави, каквото правят нормалните хора — хора, които не са изтръпнали. Да украсява стаите на децата. Да гледа с тях „Съдията Джуди“, да ходят на пикници в парка. Да им купува, каквото поискат. Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко. Да ругае: мамка му, мамка му, да ти го начукам… Защото така говорят хората, когато са ядосани. Когато е ядосан, човек чувства нещо.

Затова и си подсвиркваше — за да се върне в ония години, преди затвора. Хората, които обичат музика, не са изтръпнали. Хората, които си подсвиркват, чувстват нещо, имат семейства, усмихват се на непознати. Спират те на улицата и те заговарят, могат да те почерпят от пържените си картофки, докато около тях звучи селяндурска музика… голяма работа са това музикантите, а?

Живей по правилата и изтръпването ще премине. Способността да чувстваш ще се върне.

Има ли ефект, чудеше се той, действаше ли режимът, на който се бе подложил, за да възкреси душата си? Подсвиркване, говорене на думи, които смяташе, че трябва да каже, грозде и вишна, псуване, смях? Може би малко, поне му се искаше да вярва. Спомни си жената в бяло, която бе наблюдавал сутринта, как се движеше напред-назад, напред-назад. Можеше да каже, че е изпитал истинско удоволствие да я наблюдава. Малко удоволствие, но все пак чувство. Доста добре.

Не, чакай.

— Доста добре, мама му стара — прошепна той.

Ха така, ругатня!

Може би пак трябваше да пробва секс (веднъж месечно, сутрин, би трябвало да се справи; но истината бе, че не му се правеше — ако няма желание, и виагра не те оправя). Така щеше да стори — да изчака няколко дни и да пробва с Джейн. Самата мисъл за това го смути. Но трябваше да опита. Можеше да има ефект. Да, определено трябваше да опита.

„Грозде, вишна, мляко…“

Томсън спря пред уличния телефон при гръцкия ресторант. Отново набра номера на гласовата си поща и въведе кода си. Имаше ново съобщение — че убийството на Джинива Сетъл пак се е провалило, понеже наоколо имало твърде много полиция. Съобщаваше се адресът ѝ и че пред къщата има поне две полицейски коли — една без отличителни знаци и една патрулка. Броят на полицаите, които я охраняваха, варираше от един до трима.

Той запомни адреса, изтри съобщението и продължи, криволичейки по улиците, до една шестетажна жилищна кооперация, доста по-мизерна от къщата на Джейн. Качи се в апартамента си, който бе главната му тайна квартира. Влезе, затвори вратата и дезактивира системата срещу натрапници.