Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Хлапакът играеше много добре, нямаше спор.

Накрая се приближи до Джакс и го огледа от глава до пети, защото такъв е обичаят, когато някой нов се появи в тайфата — на баскетболната площадка, в бара или дори в бръснарниците на Алонсо Хендерсън. Кевин се опита да отгатне къде е оръжието на бившия затворник, колко кинти носи и изобщо какво иска.

— Само ми кажи, когато спреш да се перчиш — каза Джакс. — Защото почва да ми писва.

— Къде са кинтите? — сериозно попита Кевин.

Джакс му пъхна парите.

— Къде е мацето.

— Ела. Ще ти покажа.

— Искам само адреса.

— Шубе ли те е?

— Искам само адреса — хладно повтори Джакс.

Кевин се ухили:

— Не знам номера, човече. Мога да те заведа до сградата. Миналата пролет я изпращах до вкъщи. Трябва да ти я посоча.

Джакс кимна.

Тръгнаха по Сто и осемнайсета улица, после — за изненада на Джакс — на запад, към луксозната част на квартала, Западен Харлем. Той се намръщи и заоглежда хубавите улици.

— Сигурен ли си, че става дума за Джинива Сетъл?

— Нали за тая кучка питаше? Нейната къща ще ти покажа… Хей, пич, искаш ли малко трева? Кокаин?

— Не.

— Сигурен ли си? Имам готина помия.

— Толкова по-зле. Ще оглупееш млад.

Кевин сви рамене.

Стигнаха до хубава кооперация близо до парк „Морнингсайд“. Ако бяха продължили, щяха да отидат до Колумбийския университет.

Понечиха да завият зад ъгъла, но и двамата спряха рязко.

— Ето там — прошепна Кевин.

На платното пред една стара сграда бе паркиран очукан форд „Краун Виктория“ — очевидно полицейска кола.

— Там ли живее? Където е колата?

— Не. През една къща към нас. Ей там.

Стара, но добре поддържана сграда. С цветя в сандъчета, безупречно чиста. Хубави завеси. Имаше вид на наскоро пребоядисана.

— Ще я шибаш ли тая кучка? — попита Кевин и огледа Джакс от глава до пети.

— Не ти влиза в работата.

— Така си е, ама… — Кевин понижи глас. — Питам, ако нещо стане с тая кучка… не че ми дреме, да се разберем. Ама ако нещо ѝ направиш, аз ще знам, че си ти. И някой може да разпитва. Та, мислех си, при толкова кинти, дето носиш, дали не можеш да ми тикнеш още малко, та да забравя изобщо за теб. От друга страна, мога да си спомня мно-о-ого неща и че толкова си се интересувал от кучката.

Джакс бе препатил много. Беше драскал по стените, бе участвал в „Пустинна буря“, беше се сблъсквал с главорези в затвора и на улицата, бе раняван… Винаги обаче се убеждаваше, че за колкото и глупав да смяташ един човек, той се оказва още по-голям тъпак.

За частица от секундата той сграбчи хлапето за яката с едната си ръка, а с другия си юмрук го удари в корема — три пъти, четири, пет…

— Ох… — успя да промълви хлапето.

Така се бие човек в затвора. Не позволявай на противника да се опомни нито за миг.

Пак и пак, и пак…

Джакс пусна момчето и то падна, като стенеше от болка. Бавно, спокойно, като бейзболист, който вдига бухалката си, Краля на графитите се наведе и извади пистолета си от чорапа. Пред ужасените очи на безпомощния Кевин издърпа затвора и зареди. Уви кърпата си около дулото. От Делил Маршал знаеше, че това е най-добрият и най-евтиният начин да заглушиш пистолетен гърмеж.

В 19:30 Томсън Бойд завърши рисунката на мече върху стената в стаята на Люси. Отдръпна се и огледа произведението си. Точно бе спазил инструкциите в книгата и рисунката наистина приличаше на мече. За първи път в живота си рисуваше, ако не се брои училището — затова толкова внимателно бе прочел обясненията.

Момиченцата много харесаха мечето. Томсън се замисли, че би трябвало да е доволен, но не беше сигурен. Дълго време гледа рисунката. Очакваше да се почувства горд. Но не стана. Е, както и да е. Излезе в коридора и погледна мобилния си телефон.

— Изпратили са ми съобщение — рече разсеяно и набра. — Здрасти, Томсън е. Как си? Видях, че си се обаждал.

Джейн го погледна и пак се зае да бърше чиниите.

— Без майтап?

Томсън се изкиска. За човек, който никога не се смее, смяташе, че се справя доста добре. Разбира се, същото бе направил и сутринта в библиотеката — беше се засмял, за да притъпи бдителността на Джинива Сетъл, и тогава също проработи. Напомни си да не преиграва.

— Човече, ега си случая — продължи да говори по телефона, макар че от другата страна нямаше никого. — Разбира се. Няма да отнеме много време? Ония преговори останаха за утре, да, тези, които трябваше да са днес… Става. След десет минути съм там.

Прибра телефона си и обясни на Джейн: