Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Томсън Бойд тръгна към къщата на момиченцето.

Джейн Старки каза на дъщеря си:

— Не си хвърляй чантата в антрето. Изнеси я на верандата.

— Ох, мамо!

Десетгодишното момиченце въздъхна, тръсна русата си коса, закачи униформеното си яке в антрето и надигна тежката ученическа чанта, като изпухтя сърдито.

— Имаш ли домашни?

Майка ѝ бе хубава жена около трийсетте, с къдрава кестенява коса, която днес бе вързала с розов ластик.

— Нямам — отвърна Брит.

— Никакви ли?

— Не.

— Последния път, когато каза, че нямаш домашно, имаше — изтъкна майка ѝ.

— То не беше точно домашно, а доклад. Трябваше да изрежа нещо от някакво списание.

— От училище ти бяха дали работа, която трябваше да свършиш вкъщи. Домашна работа.

— Добре де. Днес нямам никаква.

Джейн се досети, че все пак има нещо. Погледна дъщеричката си и вдигна вежди.

— Трябва само да занеса нещо италианско. Да го покажа пред класа и да разкажа какво е. Нали се сещаш, за Деня на Колумб. Знаеше ли, че е италианец? Аз си мислех, че е испанец.

Майка ѝ случайно знаеше този факт. Бе завършила гимназия и полувисше за медицински сестри. Ако поискаше, можеше да работи, но приятелят ѝ изкарваше добри пари и нямаше нищо против да си стои вкъщи, да се разхожда с приятелките си и да гледа двете деца.

Покрай това трябваше да следи и дали си пишат домашните, към които се включваха и разказите по свободно избран предмет.

— Това ли е всичко? Да не криеш нещо?

— Мамооо…

— Всичко ли ми каза?

— Аха.

— Да. Не „Аха“. Какво ще занесеш?

— Не знам. Може би нещо от закусвалнята на „Барини“. Знаеш ли, че Колумб, такова, се бил объркал? Мислел си, че е открил Азия, а не Америка. Три пъти е плавал дотук и пак не е разбрал истината.

— Наистина ли?

— Аха… Да.

Брит излезе.

Джейн се върна в кухнята. Този факт не ѝ беше известен. Наистина ли Колумб си е мислил, че е достигнал Япония или Китай? Тя оваля пилешките шницели в брашно, после в яйце и галета и се размечта за екскурзия в Китай, защото бе гледала филм по телевизията. Случайно погледна навън и през полупрозрачното перде видя някакъв мъж, който се приближаваше към къщата.

Това я разтревожи. Приятелят ѝ, който снабдяваше държавни фирми с компютърни части, беше голям параноик. Винаги я предупреждаваше да внимава с непознати Ако забележи някоя кола да забавя пред къщата, някой да проявява ненужен интерес към децата… веднага да го предупреди. Веднъж, когато бяха на люлките в парка, една кола мина бавно по улицата и шофьорът, с черни очила погледна децата. Приятелят ѝ веднага се притесни и ги накара да се приберат.

— Шпиони — обясни.

— Какво?

— Не, не като ЦРУ. Индустриален шпионаж. Конкуренцията. Миналата година фирмата ми направи шест милиарда долара и заслугата за голяма част от тази печалба е моя. Някои хора много се интересуват какво знам за пазара.

— Наистина ли има такива шпиони? — изненада се Джейн.

— В наши дни на никого не можеш да се довериш.

Джейн Старки, която имаше метална пластина в ръката заради старо счупване от бутилка от уиски, си помисли: „Така е.“ Сега избърса ръцете си в престилката, приближи се до прозореца и надникна през завесата.

Непознатият го нямаше.

„Добре, стига глупости — помисли си тя. — Било е само…“

Не, чакай… Зърна нещо на стълбите. Стори ѝ се, че видя ъгъла на найлонов плик. Непознатият беше там!

Какво означаваше това?

Дали да се обади на приятеля си?

Дали да се обади в полицията?

Но те щяха да се забавят поне десет минути.

— Навън има някой — извика Брит.

Джейн бързо излезе в коридора.

— Брит, стой си в стаята. Аз ще видя кой е.

Момиченцето обаче вече отваряше входната врата.

— Не! — извика Джейн.

— Благодаря, миличка — каза Томсън Бойд с мекия си южняшки акцент и внесе найлоновия плик, който беше видяла.

— Изплаши ме — смъмри го Джейн.

Той я целуна.

— Не можах да си намеря ключовете.

— Рано се прибираш.

Той се намръщи:

— Сутринта имах проблеми с преговорите. Отложиха ги за утре. Реших да се прибера и да поработя вкъщи.

Другата дъщеря на Джейн, осемгодишната Люси, дотича при тях и извика:

— Томи! Може ли да гледаме „Съдията Джуди“?

— Не днес.

— О, моля те. Какво носиш?

— Някои неща за работа. Можете да ми помагате. — Той остави плика на пода, погледна сериозно момиченцата и добави: — Искате ли?

— Искам! — изцвърча Люси.

Брит не каза нищо, но само защото щеше да прозвучи тъпо, ако се съгласи с другото момиченце. Тя също бе готова да помага.