Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— писмо 2, до жена му: Чарлз участва в битката при Апоматокс в края на Гражданската война;

— писмо 3, до жена му: участва в движението за граждански права; получава заплахи за това; тайната го измъчва.

Томсън Бойд вървеше през Куинс с найлоновия плик и куфарчето си. Изведнъж спря. Престори се, че чете вестник от една машина за автоматична продажба, поклати глава, сякаш загрижен от световните проблеми, и се огледа.

Никой не го следеше, никой не обръщаше внимание на Безличния Джо.

Вероятността да го следят бе нищожна, но Томсън Бойд винаги свеждаше рисковете до нула. Ако занаятът ти е да сееш смърт, не можеш да си позволиш дори миг невнимание, а след случая на улица „Елизабет“ и повторната среща с жената в бяло той бе на нокти.

„Убиват с целувка…“

Върна се по стъпките си до предишната пресечка. Никой не се дръпна бързо в някой вход, нито промени рязко посоката си на движение.

Доволен, Томсън продължи, накъдето беше тръгнал.

Погледна часовника си. Време беше. Спря при един уличен телефон и набра номера на друг, в Манхатън.

— Ало?

Томсън позна гласа на човека, който го беше наел да убие Джинива Сетъл. При все това двамата си размениха няколко пароли — като истински шпиони — та всеки да се увери, че разговаря с когото трябва. Томсън се стремеше да прикрие акцента си, събеседникът му също говореше с променен глас. Това не би заблудило апаратите за гласов анализ, но все пак трябваше да вземат някакви мерки.

Поръчителят знаеше от медиите, че първият опит е бил неуспешен.

— Сериозно ли е положението? Има ли проблеми?

Убиецът изви главата си назад и си сложи капки в очите. Примигна и когато смъденето попремина, хладно отговори:

— Трябва да разберете, че в този занаят нещата невинаги стават от първия път. Такъв е животът. Не всичко се получава, както искаме. Момичето ме изигра.

— Една ученичка?

— Момичето е отраснало на улицата. Има добри рефлекси. Тук е джунгла.

Томсън съжали за този си коментар; клиентът можеше си помисли, че има предвид черния цвят на кожата ѝ, расистко изказване. Всъщност искаше да каже, че кварталът е размирен. Томсън Бойд нямаше предразсъдъци. Така бе възпитан. Познаваше хора с всякакъв цвят на кожата и произход и ги оценяваше според поведението, а не според расата им. Беше изпълнявал поръчки за бели, чернокожи, араби, азиатци, латиноамериканци и бе убивал хора от всичките тези раси. Не правеше разлика между тях. Онези, които го наемаха, винаги избягваха погледа му, държаха се нервно и бяха предпазливи. Онези, които убиваше, посрещаха смъртта с достойнство или страх, но това не зависеше от цвета или националността им.

— Не стана, както искахте. И аз не исках да стане така, повярвайте ми. Но в случилото се няма нищо чудно. Пазят я способни хора. Вече знаем и можем да нагодим плановете си. Не влагам емоции в тази задача. Следващия път ще успеем. Намерих един човек, който доста добре познава Харлем. Вече открихме къде учи и къде живее. Имайте ми доверие, всичко е под контрол.

— Остави ми съобщение — каза клиентът и затвори.

Говориха не повече от три минути, лимита на Томсън Бойд.

„Всичко по правилата…“

Томсън затвори; не се налагаше да заличава отпечатъците си, защото още носеше ръкавици. Отново тръгна по улицата. От едната страна имаше хубави едноетажни къщи, от другата — кооперации; стар квартал. Няколко деца се прибираха от училище. От прозорците се виждаше проблясване на телевизори; жените готвеха или гладеха, гледаха сапунени сериали и развлекателни предавания. Както и да се развиваше градът, този квартал като че ли бе завинаги закотвен в петдесетте години на двайсети век. Напомняше му за фургона и за къщата от по-късните му години. Безгрижен живот, блаженство.

Животът преди затвора, преди да изтръпне като ампутирана ръка или ухапан от змия крак.

Малко по-надолу по улицата русокосо момиченце ученическа униформа, около десетгодишно, точно влизаше в бежова едноетажна къща. Томсън я наблюдаваше как изкачи няколкото бетонни стъпала, извади ключа си и отвори. Сърцето му затуптя малко по-бързо — съвсем малко.

Той стигна до къщата — малко по-спретната от останалите, с тъмнокафява пощенска кутия и няколко керамични елена по малката, жълтееща морава. Бавно мина, надникна през прозорците, и продължи до следващата пресечка. Внезапен порив разклати плика му и кутиите задрънчаха. „Внимателно“ — рече си той и оправи плика.

На кръстовището спря и погледна назад. Някакъв мъж тичаше за здраве, една жена се опитваше да паркира, малко момченце си играеше с баскетболна топка в застлано есенни листа двор. Никой не му обръщаше внимание.