Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Ето още една извадка. „Двайсет и пети юни, 1867 година. Бавният напредък ме тревожи. Четиринайсетата поправка беше представена за ратификация от щатите преди една година. Двайсет и два бързо я одобриха. Остават обаче още шест и срещаме упорит отпор. Уилард Фиш, Чарлз Сингълтън и Илайджа Уокър обикалят тези щати и убеждават законодателите да гласуват за поправката. Навсякъде обаче срещат неразбиране за важността на този документ, лична неприязън, заплахи и гняв… Толкова много пожертвахме, а пак не можем да постигнем заветната си цел. Нима триумфът ни в тази война ще се окаже бутафорен, Пирова победа? Моля се на Господ каузата на нашия народ да не бъде провалена от този неуспех.“ — Купър вдигна глава. — Това е всичко.

— Значи Чарлз е работил с Дъглас и останалите по Четиринайсетата поправка — обяви Джинива. — Изглежда са били приятели.

„Нима? — запита се Райм. — Дали статията в списанието отразява истината? Дали Сингълтън не е работил с тези хора само за да получи достъп до парите в благотворителния фонд?“

Макар че единствената цел на Линкълн Райм в едно криминално разследване беше истината, той искрено се надяваше Чарлз Сингълтън да е невинен.

Погледна дъската с таблицата и видя повече въпроси, отколкото отговори.

— Джинива, можеш ли да се обадиш на леля си? Да провериш дали е намерила още писма от Чарлз Сингълтън.

Момичето телефонира на жената, която гледаше леля Лили. Никой не вдигна, но тя остави съобщение на телефонния секретар. Набра друг номер. Очите ѝ грейнаха.

— Мамо! Прибрахте ли се?

„Слава богу — помисли си Райм. — Родителите ѝ най-после се върнаха.“

Момичето обаче се намръщи.

— Не… Какво стана… Кога?

Сигурно забавяне на полета, досети се Райм. Джинива обясни на майка си какво е положението и я увери, че е в безопасност и полицията се грижи за нея. Даде слушалката на Бел, който надълго и нашироко запозна жената със ситуацията. След това пак върна телефона на Джинива и тя си взе довиждане с родителите си. Затвори неохотно.

— Още са в Лондон — обясни Бел. — Полетът им бил отменен и нямало друг. Утре сутринта ще вземат първия самолет, който прави прекачване в Бостън.

Джинива сви рамене, но Райм видя разочарование в очите ѝ.

— Искам да се прибера вкъщи. Имам да пиша домашни.

Бел се свърза с екипа си и чичото на Джинива. След малко обяви, че всичко изглеждало безопасно.

— Искам утре да не ходиш на училище — заяви Райм.

Тя се подвоуми. Намръщи се. Пак ли трябваше да я увещават?

Новобранецът, Пуласки, се намеси:

— Имай предвид, Джинива, че не става въпрос само за теб. Ако другият престъпник, онзи с военното яке, беше започнал да стреля, можеше да пострадат и други ученици, дори някой да бъде убит. Могат пак да опитат, когато си сред други хора пред училище или на улицата.

По лицето ѝ личеше, че съзнава тази опасност. Може би си спомни за доктор Бари.

„Значи го убиха заради мен…“

— Добре — отвърна тихо. — Ще си стоя вкъщи.

Бел кимна:

— Радвам се.

Погледна благодарно новобранеца.

Детективът и Пуласки изведоха момичето, а другите се заеха с уликите от тайната квартира на престъпника.

Нямаше много и това разтревожи Райм. Върху листчето със схемата на улиците около Афро-американския музей, която Сакс бе открила върху леглото на престъпника, нямаше отпечатъци. Хартията беше най-обикновена. Мастилото — евтино. На схемата имаше повече подробности за улиците и входовете срещу музея, отколкото за самата сграда — Райм предположи, че това е карта на пътищата за бягство. Сакс обаче бе претърсила тези места, а неколцина детективи бяха разпитали хората от бижутерийната борса и другите постройки наоколо.

Имаше още влакна от въже — гарота, както предполагаха.

Купър направи газова хроматография на част от листа и откри, че съдържа чист въглерод.

— Дали ръцете на продавача са били изцапани със сажди? — почуди се той.

— Може би, а може би престъпникът е изгорил някакви улики и е изсипал пепелта върху листчето — предположи Райм. — Вероятно ще разберем по-късно.

Петната и трохите по листа бяха от хранителни продукти: кисело мляко, нахутено брашно, чесън и царевично олио.

— Фалафел — обяви Том, който бе голям кулинар. — Ориенталска кухня. Често се сервира с кисело мляко. Доста освежаващо.

— И е нещо съвсем обичайно — със съжаление отбеляза Райм. — Само в Манхатън има поне две хиляди арабски закусвални. Какво друго има, по дяволите?

На идване Сакс и Селито се бяха отбили през фирмата за недвижими имоти, която даваше под наем апартаментите на улица „Елизабет“. Научиха, че наемателят е платил в брой за три месеца напред плюс депозит за още два. (За жалост всички пари бяха изхарчени, нямаше дори една банкнота да проверят за отпечатъци.) Беше се регистрирал като Били Тод Хамил с предишен адрес във Флорида. Служителката разпозна наемателя на рисунката, която ѝ показа Сакс, но тогава носел шапка и очила. Потвърди и за южняшкия акцент.