Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Грешите, докторе. Просто съм много зает.

Лекарят се престори, че не го е чул:

— Сигурен съм, че изследванията ще покажат, че състоянието ти се е подобрило значително.

„Колко сложни думи, за да кажеш нещо толкова просто“ — помисли си Райм.

— Надявам се — отвърна. — Но и да не се окаже така, повярвайте ми, все ми е едно. Качих мускулна маса, плътността на костите ми се е увеличила… Белите дробове и сърцето ми работят по-добре. Това ми стига. Не е задължително да започна да се движа.

Шърман го изгледа изпитателно:

— Наистина ли така мислиш?

— Да. — Райм се огледа и понижи глас. — Тези упражнения няма да ми помогнат да проходя.

— Така е.

— Защо тогава да очаквам подобрение на малкото пръстче на крака ми? Това е безсмислено. Ще правя упражненията, ще се поддържам във форма и след пет-десет години, когато вие и вашите колеги измислите някое чудотворно лечение, пак ще проходя.

Лекарят се усмихна и потупа Райм по крака, докосване, което той не усети. След това кимна:

— Много се радвам да чуя това, Линкълн. Най-големият проблем с пациентите е, че лесно се отказват, защото упражненията не водят до сериозни промени в живота им. Искат изведнъж да се излекуват. Не си дават сметка, че войната се печели с малки победи.

— Мисля, че вече съм спечелил войната.

Лекарят се изправи.

— Все пак нека да направим изследванията. Нуждаем се от тези резултати.

— Веднага щом… хей, Лон, слушаш ли? Още едно клише! Веднага щом облаците се разсеят.

Селито, който нямаше представа за какво говори Райм, се обърна към него с празен поглед.

— Добре — каза доктор Шърман и се отдалечи към вратата. — Късмет в разследването.

— Ще ни трябва — бодро отвърна Райм.

Любителят на малките победи излезе и Райм веднага се обърна към таблицата на уликите.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко минути и след като затвори, обяви:

— Беше Бо Хауман. За момчетата от ударния отряд, които пострадаха от електрическия ток. Първият има лоши изгаряния, но ще оцелее. Вторият е изписан.

— Слава богу — с облекчение измърмори Селито. — Сигурно е било ужасно. През тялото ти да тече ток. — Затвори очи. — Тези изгаряния. И миризмата. Боже мили. Косата му беше изгоряла… Ще му изпратя нещо. Не, лично ще му го занеса. Може би цветя. Мислите ли, че ще се зарадва на цветя?

Тази реакция, както и поведението му напоследък, не беше характерна за Селито. Често се случваше полицаи да пострадат или загинат и всеки го приемаше различно. Много техни колеги биха казали: „Слава богу, че е жив“, дори биха отишли на църква, за да се помолят. Но Селито обикновено просто кимваше и продължаваше да си върши работата. Не беше в стила му да реагира така.

— Не знам — отвърна Райм.

„Цветя ли?“

— Линкълн, капитан Нед Сийли на телефона — провикна се Купър.

Техникът се беше обадил в Тексаската полиция, за да разшита за убийството в Амарильо — в което жертвата бе обесена.

— Включѝ микрофона.

Купър го направи и Райм се обади:

— Ало, капитане?

— Да, сър. С господин Райм ли разговарям?

— Да.

— Един от сътрудниците ви е поискал информация за случая „Тъкър“. Събрах, каквото имаме, но не е много. Сигурни ли сте, че това е вашият човек?

— Стилът е подобен на едно престъпление от тази сутрин. Обувките му са от същата марка и със същото износване. Освен това беше подхвърлил улики, за да ни заблуди, както е оставил свещи и окултни знаци при убийството на Тъкър. А, има и южняшки акцент. Преди няколко години е имало подобно убийство в Охайо. Поръчково.

— Мислите ли, че и убийството на Тъкър е било по поръчка?

— Възможно е. Какъв е бил той?

— Тъкър ли? Обикновен човек. Пенсиониран служител от системата на правосъдието. Имал е щастлив брак, внуци. Никакви парични проблеми.

Райм се намръщи.

— Какво е работил?

— Надзирател в затвора със строг режим в Амарильо… Хм, мислите ли, че може да са го убили заради някаква случка там? Тормоз над затворници или нещо подобно?

— Възможно е. Има ли информация за такива случаи?

— Досието му е чисто. Можете да проверите в затвора.

Тексаският полицай му каза името на директора на затвора.

— Благодаря, капитане — каза Райм.

— За нищо. Приятен ден.

След няколко минути вече разговаряха с Дж. Т. Бошан от затвора с тежък тъмничен режим в Амарильо. Райм се представи и обясни, че работи за нюйоркската полиция.

— Господин директор…

— Моля, наричайте ме Джей Ти.

— Добре, Джей Ти.