Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Не казваха обаче какво да правиш, ако някой иска да изнасили ума ти.

По дяволите!

Тя стисна зъби и избърса сълзите си. „Забрави за Кевин. Той е жалък негодник. Тестът — само това е важно“

„d върху dx по x на n-та степен е равно на…“

Нещо се раздвижи отляво. Тя погледна и присви очи заради слънцето. Някой пресичаше улицата в сянката на сградите. Мъж с кърпа на главата и тъмнозелено яке. Вървеше към училищния двор, но се скри зад един голям камион наблизо. Първата ѝ мисъл бе: човекът от библиотеката. Но този беше чернокож и тя се успокои. Погледна часовника си. Време беше.

Само че…

Тя си представи как ще я погледнат и се отчая. Приятелите на Кевин щяха да я гледат лошо; гъзарките щяха да ѝ се присмеят.

Хванете я, смачкайте кучката…

„Забравѝ ги! На кого му дреме какво си мислят? Само тестът е важен, d върху dx по x на n-та степен е равно на nx на x-та минус едно…“

Тръгна към задния вход на училището, чудеше се дали ще намалят поведението на Кевин. Или дори ще го изключат. Дано.

„d върху dx по…“

Тогава чу стъпки от улицата. Спря и се обърна. Не виждаше добре, защото слънцето блестеше в очите ѝ. Дали беше чернокожият със зеленото яке?

Стъпките спряха. Тя се обърна и пак тръгна към училището, стараеше се да мисли само за математиката.

„… е равно на nx на n-та минус едно…“

Отново чу стъпките, този път по-бързи. Някой тичаше към нея. Не виждаше нищо. Кой беше? Вдигна ръка да закрие очите си от слънцето.

В този момент чу гласа на детектив Бел:

— Джинива! Не мърдай!

Тичаше към нея и не беше сам — по-младият полицай, Пуласки, бе с него.

— Какво стана? Защо излезе, без да се обадиш?

— Аз просто…

Три полицейски коли спряха със свирене на гуми наблизо. Бел погледна към големия камион и присви очи.

— Пуласки! Това е той. Тичай, тичай!

Гледаха човека със зеленото яке, който се отдалечаваше. Бягаше, с леко накуцване. Скри се в един проход между сградите.

— Тръгвам.

Младият полицай се затича след беглеца. Шестима полицаи нахълтаха в двора и заобиколиха Джинива и детектива.

— Какво става? — попита тя.

Докато отиваха към колата, Бел обясни, че са получили сигнал от ФБР, от някой си агент Делрей, който работел с Райм. Един от информаторите му научил, че тази сутрин в Харлем някой се интересувал от Джинива, къде учи и къде живее. Бил чернокож и носел тъмнозелено военно яке. Преди няколко години бил съден за убийство, а сега бил въоръжен. Райм заключил, че щом нападателят от библиотеката е бял, вероятно не познава добре Харлем и затова използва съучастник от квартала.

След като получил тези новини, детектив Бел влязъл в класната стая и установил, че Джинива се е измъкнала през задната врата. Джонет Монро обаче — полицайката, която работеше под прикритие като ученичка — я видяла, че излиза на двора, и уведомила колегите си къде е.

Детективът заяви, че веднага трябва да отидат при господин Райм.

— Ами тестът? Трябва…

— Никакви тестове, никакво училище, докато не хванем този човек — отсече Бел. — Хайде!

Ядосана от измамата на Кевин и че се е забъркала в тази каша, Джинива скръсти ръце и се сопна:

— Трябва да взема теста.

— Не знаеш какви неприятности можеш да ми създадеш. Задачата ми е да те запазя жива. Ако се наложи да те хвана и да те занеса до колата, повярвай ми, ще го сторя.

Тъмните му очи на добряк сега бяха хладни като парчета лед.

— Добре — промълви тя.

Продължиха към колата, детективът постоянно се оглеждаше. Държеше ръката си близо до хълбока. Бе готов във всеки момент да извади оръжието си. След малко русокосият полицай дотича.

— Избяга — рече задъхано. — Съжалявам.

Бел въздъхна:

— Видя ли го поне?

— Черен, около метър и осемдесет, едър. Накуцва. Черва кърпа за глава. Без брада или мустаци. Около четирийсетте.

— Чу ли нещо, Джинива?

Тя мрачно поклати глава.

— Добре, да се махаме оттук.

Тя се качи във форда на детектива; русият полицай седна до нея. Детектив Бел тъкмо сядаше зад волана, когато психоложката госпожа Бартън дотича от училището.

— Детективе, какво става?

— Трябва да откараме госпожица Сетъл. Един от престъпниците беше наблизо. Може още да е в района.

Дебеланата се огледа и се намръщи:

— Тук ли?

— Не сме сигурни. Възможно е. По-добре да не поемаме рискове. Мислим, че е бил тук преди около пет минути. Едър чернокож. Със зелено военно яке и черна кърпа за глава. Обръснат. Накуцва. Беше от онази страна на двора зад големия камион. Бихте ли разпитали учениците и учителите дали някой го е виждал друг път?