Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Яко…

Джинива Сетъл разпалено обясняваше на детектив Бел как се е справила, а той се усмихваше и кимаше — което показваше, че изобщо не слуша, а само оглежда коридора — но поне се преструваше, че му е интересно. Пък и беше приятно да побъбри с някого. Разказа му какъв капан им спретна учителят с темата на есето и как Линет Томпкинс възкликна „О, Боже“, когато осъзна, че е учила за друг въпрос. Никой освен Киш не издържаше да слуша бърборенето ѝ.

Сега ѝ оставаше тестът по математика. Този предмет не ѝ беше от любимите, но знаеше материала, беше учила, бе решавала задачи.

— Човече! — възкликна Лакиша, когато я настигна в коридора. — По дяволите, още ли си тук? — Ококори се. — Едва не ти пръснаха задника тази сутрин, а изобщо не ти пука. Ти си луда, бе.

— Стига си опявала. Говориш като бабичка.

Киш продължи да се заяжда, както можеше да се очаква:

— Вече имаш шестица. Защо ти трябваше да мъчиш тия тестове?

— Ако не ги бях измъчила, щях да имам само една шестица.

Дебеланката погледна детектив Бел:

— Ако питаш мен, мястото ти е навън, да гониш оня задник, дето нападна приятелката ми.

— В момента доста от нашите хора го правят.

— Колко? И къде са?

— Киш! — прошепна Джинива.

Господин Бел обаче просто се усмихна:

— Много са.

— Как мина тестът по световна култура — обърна се Джинива към приятелката си.

— Светът не е културен. Светът е прецакан.

— Нали не се отказа?

— Обещах ти, че ще се явя. Мина супер, момиче. Всичко си знаех. Почти съм сигурна, че ще изкарам четири. Може би дори пет.

— Интересно.

Стигнаха до един страничен коридор и Лакиша зави наляво.

— До скоро, момиче. Обади ми се по-късно.

— Дадено.

Джинива се засмя, докато приятелката ѝ се отдалечаваше. С прилепнали дрешки, огромни нокти, стегнати плитки и евтини дрънкулки Киш бе типична харлемска тийнейджърка. Танцуваше бясно и винаги бе готова да се сбие — дори с някоя от хулиганките (понякога носеше бокс или автоматичен нож). Понякога се вживяваше в ролята на диджей под псевдонима Сестра Кей, по училищните купони въртеше плочите на уредбата, докато свят им се завие, и дори ходеше по клубове, където охраната си затваряше очите и я пускаше като пълнолетна.

Не беше обаче въздухарка, за каквато се представяше Това бе само имидж. Беше повече от ясно. Ако се вслушаш в говора на Киш, веднага си проличаваше, че е свикнала да говори литературно. Звучеше като онези чернокожи от филмите, които на пръв поглед звучат автентично, но всъщност са само имитатори. Всеки, който владееше „негро“ — американския негърски жаргон — би го забелязал. За незапознатия слушател обаче звучеше съвсем истински.

Имаше и друго. Много момичета все се хвалеха какво са свили от магазините. Киш най-много да задигне шишенце лак за нокти или комплект изкуствени кичури. Тя дори не си купуваше украшения на улицата, ако заподозреше, че са крадени, и не се колебаеше да звънне в полицията, ако забележеше във входа си подозрителни хлапета през „ловния сезон“ — когато се получаваха чековете за социални помощи. Киш се издържаше сама: правеше изкуствени плитки и кичури и четири дни седмично работеше на касата в един ресторант. (Заведението се намираше в Манхатън, но далеч от Харлем. Така нямаше опасност да срещне някого от квартала, което би сринало реномето ѝ на щура купонджийка.)

Киш се различаваше от повечето харлемски девойки и по друго. Двете с Джинива попадаха в категорията „въздържателки“ — тоест никакъв секс. Бяха си дали обет да останат девствени, докато завършат училище, и спазваха уговорката си. Това бе рядко явление. Повечето от връстничките им в „Лангстън Хюс“ от две години спяха с момчета.

Тийнейджърките в Харлем се делят на две категории и основната разлика между тях е в детските колички. Едните разхождат бебета по улиците, другите — не. Няма значение дали четеш Нтозаке Шанге и Силвия Плат, или си неграмотна, няма значение дали носиш оранжево боди и изкуствени плитки или бели блузи и плисирани полички… ако влезеш в категорията на бебетата, животът ти коренно се променя. Едно дете не означава автоматично прекъсване на училище и на професионалната кариера, но във всеки случай младата майка се сблъсква с ужасни трудности.

Главната цел на Джинива Сетъл бе при първа възможност да се махне от Харлем. Смяташе да учи в Бостън или Ню Хавън, а после да замине за Европа. Дори най-малкият риск — нещо като нежелано раждане, бе недопустим Лакиша не гореше от желание да кара виеше, но и тя имаше амбиции. Смяташе да изкара някакво четиригодишно обучение в колеж, след което да превземе Харлем като млада бизнесдама. Очакваше я бляскаво бъдеще.