Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Разбира се.

Бел помоли жената да провери дали някоя от камерите на училището е заснела заподозрения. Размениха си телефонните номера. Детективът седна зад волана и запали двигателя.

— Сложете си коланите. Няма да се кандилкаме до Райм.

Точно когато Джинива щракна колана си, полицаят натисна педала за газта и колата рязко тръгна. Гимназията, последната крепост на спокойствието ѝ, бързо се изгуби от поглед.

Докато Амелия Сакс и Лон Селито подреждаха уликите от тайната квартира на улица „Елизабет“, Райм си мислеше за съучастника на Извършител 109 — който преди броени минути се беше промъкнал дяволски близо до Джинива.

Възможно бе наемният убиец да използва чернокожия само като съгледвач, но предвид престъпното минало на съучастника и това, че е въоръжен, много вероятно беше и той да иска да я убие. Райм се надяваше около училището да са останали някакви следи. Уви — екип криминалисти бе огледал района, но без резултат. Разпитът на свидетели от околността също не разкри нищо. Може би…

— Здравей, Линкълн — прекъсна мислите му мъжки глас.

Райм се сепна и вдигна очи. Пред него стоеше широкоплещест мъж около четирийсетте, с къса прошарена коса и бакенбарди. Носеше скъп тъмносив костюм.

— Докторе. Не чух звънеца.

— Том беше в антрето и ми отвори.

Робърт Шърман, който провеждаше физиотерапията на Райм, имаше клиника за увреждания на гръбначния стълб. Той бе измислил режима за терапия, включващ велоергометър, електрическа стимулация, акватерапия и различни традиционни методи за раздвижване, които Том от години прилагаше на Райм.

Лекарят огледа лабораторията, в която кипеше усилена работа. От професионална гледна точка бе доволен, че Райм си има занимание. Много паралитици просто се отказваха от живота и се отдаваха на бездействие. Смисленото занимание каляваше волята и винаги се отразяваше благоприятно (макар че лекарят предупреждаваше Райм да избягва опасни ситуации, при които има риск, да речем, да изгори в пожар, както за малко щеше да се случи в един от последните му случаи).

Лекарят бе способен, добронамерен и интелигентен човек. В момента обаче Райм нямаше време за него, защото вече двама въоръжени престъпници искаха да убият Джинива. Затова вяло поздрави госта.

— Научих, че си отменил часа си за днес. Исках да се уверя, че си добре.

„Лесно можеше да провериш по телефона“ — помисли си Райм.

Така обаче лекарят не би могъл да му окаже същия натиск да се подложи на тестовете, както ако дойдеше лично.

Шърман наистина го притискаше. Искаше да провери дали от упражненията на Райм има ефект. Не само заради самия пациент, а и за да използва резултатите в изследователската си работа.

— Не, всичко е наред — отвърна Райм. — Просто изникна спешен случай.

Махна към дъската с профила на разследването.

Том се показа на вратата.

— Докторе, кафе? Нещо безалкохолно?

— О, да не отнемаме от скъпоценното време на доктора — побърза да се намеси Райм. — След като вече се увери, че съм добре, сигурно бърза…

— Какъв случай? — поинтересува се Шърман.

— Тежък случай — раздразнено отговори Райм. — Гоним опасен престъпник. Тъкмо щяхме да разглеждаме уликите.

Райм не смяташе да обсъжда разследването с външни хора и не съжаляваше ни най-малко за грубото си поведение. Терапевтите на пациенти с парализа обаче бяха свикнали с раздразнителността и острия им език. Шърман не се впечатли ни най-малко от грубото държане на Райм. Продължи да наблюдава пациента си.

— Не, Том, благодаря — отговори накрая. — Няма да се застоявам.

— Сигурен ли сте? — Том кимна на Райм. — Не му обръщайте внимание.

— Да, скоро ще си тръгвам.

Но при все че не искаше нищо за пиене, и твърдеше, че бърза, лекарят не показваше намерение да си ходи. Дори си дръпна стол и седна.

Сакс погледна Райм. Той я изгледа безизразно и отново се обърна към лекаря, който се наведе и прошепна:

— Линкълн, от няколко месеца отлагаш тестовете.

— Бях много зает. Четири разследвания. Това е пето.

Нямам никакво време, както може би се досещате… При това са доста интересни. Не съм срещал подобни в практиката си.

Надяваше се лекарят да попита за подробности и така да смени темата на разговора.

Шърман обаче не се хвана. Познаваше всички номера на пациентите си.

— Позволи ми да ти кажа нещо.

„Как, по дяволите, бих могъл да ти попреча?“ — жлъчно си помисли криминалистът.

— Влагаш в упражненията повече енергия от всеки друг пациент. Знам, че отлагаш тестовете, защото се боиш, че няма да има ефект. Прав ли съм?