Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Верн е в „Джоуис“. Спукал е гума.

Вернън Харбър бе истинска личност, но вече го нямаше. Томсън го беше убил преди няколко години, но понеже познаваше Верн преди смъртта му, създаде този измислен образ на стар приятел, с когото се вижда от време на време. Също като истинския покоен Верн, измисленият караше тойота „Супра“, имаше приятелка на име Рене и разказваше много весели случки от живота си на доковете, в месарницата и квартала си. Томсън знаеше много подробности за Верн и ги пазеше в паметта си. (За да е убедителна, една лъжа трябва да е безсрамна и подкрепена с много подробности.)

— Минал с тойотата през счупена бутилка.

— Добре ли е? — попита Джейн.

— Тъкмо паркирал. Тоя смотаняк не може сам да си смени гумата.

Приживе и след смъртта си Верн Харбър мразеше да работи.

Томсън занесе четката и кофичката с боя в банята и остави четката да кисне във водата. Облече якето си.

— На връщане би ли купил обезмаслено мляко? — попита Джейн.

— Една кутия ли?

— Ще свърши работа.

— И бисквитки! — извика Люси.

— С какъв аромат?

— На грозде.

— Добре. Брит, нещо за теб?

— Вишна! — Момиченцето си спомни как са го учили и добави: — Моля.

— Грозде, вишна и мляко — повтори той, като посочваше всяко от момичетата си по реда на поръчките.

Томсън излезе и тръгна на зигзаг по улиците на Куинс, от време на време се оглеждаше да не го следят. Засвирука си песента на Селин Дион от „Титаник“.

Убиецът наблюдаваше Джейн, когато ѝ каза, че излиза, и забеляза, че загрижеността ѝ за измисления Верн е искрена. Не заподозря нищо, макар че той отиваше при човек, когото никога не беше виждала. В това обаче нямаше нищо чудно. Днес Томсън излизаше под претекст, че отива да помогне на приятел. Друг път казваше, че иска да пусне фиш от лотарията. Или че ще пийне по чашка с момчетата в „Джоуис“. Всеки път различна лъжа.

Слабичката, къдрава брюнетка никога не се интересуваше къде отива и не разпитваше за измислената му работа, която налагаше често да отсъства от дома. Никога не питаше какво е толкова секретно в този компютърен бизнес и защо вратата на кабинета му винаги трябва да е заключена. Беше умна и интелигентна, две различни неща, и за разлика от всяка друга жена не държеше да знае за живота му повече, отколкото той ѝ казваше.

Запознаха се тук, в Астория, преди няколко години, когато Томсън се беше покрил след убийството на един наркодилър. Седна до нея в гръцкото ресторантче и я помоли да му подаде кетчупа. После забеляза, че ръката ѝ е счупена и се извини. Поинтересува се дали е добре, какво ѝ се е случило. Тя отклони въпроса, но очите ѝ се насълзиха. Продължиха да разговарят.

Започнаха да излизат. Истината за ръката скоро се разбра и една нощ Томсън тайно посети бившия ѝ съпруг. След няколко дни Джейн му се похвали, че се е случило чудо — бившият ѝ мъж напуснал града и дори престанал да се обажда на момичетата, което иначе правел поне веднъж седмично, когато се напиел.

След месец Томсън се пренесе да живее при тях.

Това явно бе хубаво за Джейн и момичетата. Имаха мъж, който не крещеше и не биеше никого, пазаруваше на свои разноски, плащаше половината наем и им обръщаше достатъчно внимание. Той бе най-хубавото събитие в живота им.

В затвора Томсън се беше научил да не се набива на очи.

Положението устройваше не само Джейн и момичетата, а и него. В тази професия човек с постоянна приятелка или семейство е по-малко подозрителен от ерген.

Имаше обаче една по-важна причина да живее с нея, не само за удобство и от стратегическа гледна точка. Томсън Бойд чакаше. Нещо липсваше в живота му и той го чакаше да се върне. Вярваше, че жена като Джейн Старки — без големи претенции и със скромни очаквания — би могла да му помогне да го намери.

Какво му липсваше? Много просто — Томсън Бойд чакаше изтръпването да премине и душата му да се съживи като ръка, загубила чувствителността си от спане в неудобно положение.

Томсън имаше много спомени от детството си в Тексас — от родителите си и леля си Сандра, братовчеди, приятели от училище. Спомняше си мачовете по телевизията, как седеше пред електрическото пиано и свиреше акордите, докато леля му или баща му изпълняваха солото — доколкото позволяваха дебелите им пръсти (това бе наследствена черта). Как пееше „Напред, християнски воини“ и песента от „Зелени барети“. Как играеха на вист. Как баща му го учеше да работи с различни инструменти в безупречно подредената работилница. Как се разхождаха в пустинята, наслаждаваха се на залезите, наблюдаваха лавовите полета, койотите и змиите, които се движеха плавно като нежна мелодия, но целувката им беше смъртоносна.