Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Том също щеше да го приеме. (При първата им среща Райм бе казал на болногледача: „Скоро може да не съм жив. Осребрявай чековете от заплатата си веднага щом ги получиш.“)

При все това мисълта за тъгата, която щеше да им причини със смъртта си, го измъчваше. Да не споменаваме колко престъпления щяха да останат неразкрити и колко жертви щяха да загинат, ако не практикуваше занаята си — единственото, което поддържаше волята му за живот.

Затова отлагаше изследванията. Ако нямаше подобрения, това би го тласнало към пропастта.

Да…

Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение.

… или не?

Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас…

Линкълн Райм взе решение: Да се откаже. Да спре с упражненията, да престане да мисли за операцията.

Все пак, ако нямаш надежда, нищо не може да попари надеждите ти. Той бе уредил добре живота си. Не беше идеален, но бе приемлив. Линкълн Райм щеше да приеме съдбата си и да се примири с онова, което бившият роб бе отхвърлил — да бъде непълноценен, три пети човек.

Щеше да се задоволи с онова, което имаше.

С левия си безименен пръст Линкълн Райм накара количката да се завърти и се върна в спалнята точно когато Том се показа на прага.

— Готов ли си да си лягаш? — попита болногледачът.

— Съвсем — бодро отвърна паралитикът.

В 8:00 Томсън Бойд взе колата си от паркинга близо до къщата в Астория, където я беше оставил предишния ден след бягството си от тайната квартира на улица „Елизабет“. Тъмносиният буик навлезе в натоварения трафик по моста „Куинсбъро“ и продължи към Манхатън.

Томсън си спомни адреса от съобщението на гласовата поща, стигна до западен Харлем и спря на две пресечки от дома на Джинива. Носеше двайсет и два калибровия револвер, палката и плика, в който днес нямаше бои и четки. Бе взел устройството, което изработи вчера. Слезе от колата и внимателно вдигна плика. Няколко пъти огледа улицата, гъмжаща от отиващи на работа хора, колкото чернокожи, толкова бели, костюмѐта и раздърпани студенти — с велосипеди, раници… Но не забеляза нищо подозрително.

Томсън Бойд спря на ръба на тротоара и огледа кооперацията, в която живееше момичето.

Полицейската кола без отличителни знаци бе спряна през няколко къщи — хитро. На съседната пресечка до един противопожарен кран имаше друг автомобил. Томсън мярна някакво движение на един покрив. Дали имаше снайперисти? Може би не, но там определено се криеше някой, ченгета. Явно сериозно си гледаха работата.

Безличния Джо се върна при безличната си кола, качи се и запали двигателя. Не биваше да бърза. Тук беше прекалено рисковано; трябваше да почака, докато му се отвори възможност. По радиото пуснаха „Катс крадъл“ на Хари Чапман 4 4 Всъщност песента е Cats in the Cradle (1974) на Harry Chapin (Хари Чейпън, 1942-1981), по-известна в изпълнението на Ugly Kid Joe от 1990 г. — бел. WizardBGR . Томсън го изключи, но продължи да си свирука мелодията, без да пропуска нито една нота, нито една извивка.

Леля ѝ бе открила нещо.

Линкълн Райм се свърза с Роланд Бел в апартамента на Джинива и му съобщи, че Лили Хол е намерила в мазето си няколко кутии с писма и сувенири. Не знаела дали ще им свършат работа — вече недовиждаше — но кутиите били пълни с всякакви книжа. Бет бе готова да ги даде на Джинива и полицията.

Райм предложил веднага да изпрати полицай да ги вземе, но лелята отказала — щяха да ги даде само на племенничката си. Нямала доверие на друг.

— И на полицията ли? — попита Бел.

— Особено на полицията.

Амелия Сакс се намеси в разговора:

— Мисля, че иска да види племенничката си.

— Ясно. Добре.

Нищо чудно, че и Джинива много искаше да отиде. Роланд Бел предпочиташе да охранява страхливи хора, които се бояха да си покажат носа навън и се забавляваха с компютърни игри или дебели книги. Такива спокойно можеш да ги затвориш в стая без прозорци и да ги храниш с китайска храна и пици.

Джинива Сетъл обаче не приличаше на никого, когото бе охранявал досега.

„Господин Гоудс моля… Станах свидетел на престъпление, полицията ме задържа против волята ми…“

Детективът използва две коли за по-голяма сигурност. Бел, Джинива и Пуласки във форда му „Краун Виктория“. Луис Мартинес и Барби Линч в шевролета им. Патрулна кола с един униформен полицай щеше да остане на пост пред къщата.

Докато чакаха втория автомобил, Бел попита дали има новини от родителите ѝ. Джинива отвърна, че още са на „Хийтроу“ и чакат полета си.