Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Томсън Бойд винаги бе обичал музиката и от ранно детство искаше да свири. Майка му го записа за няколко години на уроци по китара и флейта. След торнадото баща му го караше, дори закъсняваше за работа, за да го заведе при учителя. Томсън обаче не напредваше; пръстите му бяха твърде дебели за прагчетата на китарата, за дупките на флейтата и клавишите на пианото, а изобщо не можеше да пее. Без значение дали пееше в църковния хор, или се опитваше да изпълни сам някое парче, беше пълен провал, гласът му бе ужасно дрезгав. Затова след няколко години се отказа от музиката и се върна към нормалните момчешки занимания в градчета като Амарильо — киснеше си вкъщи, ковеше, рендосваше и полираше в работилницата на баща си, играеше футбол, ходеше на лов и се разхождаше из пустинята (но се пазеше от змиите).

Томсън захвърли отчаянието от музикалните си неуспехи там, където обикновено потъваха всички несбъднати мечти.

А това в повечето случаи не е много надълбоко. Рано или късно старите копнежи се възраждат.

Странно, но това се случи в затвора преди няколко години. Веднъж надзирателят на крилото с тежък режим го попита:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Кое? — попита Томсън, винаги спокойният средно, статистически неудачник.

— Тази песен. Свирукаше си.

— Свирукал ли съм?

— Да, по дяволите. Не усети ли?

— Просто си мислех нещо. Не съм обърнал внимание.

— Мамка му, звучеше супер.

Надзирателят се отдалечи, а Томсън се усмихна сам на себе си. Гледай ти изненада! През цялото време да е имал музикален инструмент, по рождение! Винаги го беше носил.

Томсън отиде в библиотеката на затвора и се зачете. Научи, че свиренето с уста е голяма дарба. Малко хора я имали — повечето може ли да свирят в много тесен диапазон. Талантливите изкарвали добри пари, като свирили на концерти или озвучавали реклами и филми (всеки е слушал саундтрака от „Мостът над река Куей“ и е немислимо да си го представиш без първите няколко ноти, изсвирени с уста). Имало дори надсвирвания, дори международен шампионат, в който участвали десетки изпълнители — много от тях свирели в оркестри по целия свят и изнасяли самостоятелни представления.

Пссст…

Дойде му друга мелодия. Томсън нежно поде песента и звукът леко завибрира. Забеляза, че е избутал револвера. Няколко сантиметра не му достигаха да го грабне с едно пресягане. Това не беше по правилата… Той го придърпа и отново се зачете, продължи да си записва разни неща в полето и от време на време поглеждаше в плика, за да се увери, че е купил всичко необходимо. Започваше да схваща какво трябва да направи, но както винаги, когато се захванеше с нещо ново, искаше да научи всичко с най-малки подробности, преди да започне.

— Засега нищо, Райм — заговори Сакс по микрофона, висящ пред сочните ѝ устни.

Доброто му настроение съвсем бе изчезнало.

— Как така нищо? — сопна се той.

— Никой не го е виждал.

— Къде сте?

— Обиколихме на практика целия италиански квартал. С Лон сме в южната част. Канал Стрийт.

— Мамка му.

— Можем… — Сакс изведнъж замълча. — Какво е това?

— Кое?

— Чакай малко. — Тя се обърна към Селито. — Ела.

Сакс вдигна високо значката си и смело тръгна между колите по четирилентовата улица. Огледа се и зави по тясната уличка „Елизабет“, между мрачни жилищни сгради, магазини и складове. Отново спря.

— Подушваш ли?

— Какво да подушвам? — сопна се Райм.

— Говоря на Лон.

— Да — измърмори дебелият детектив. — Какво е това? Някаква сладникава миризма.

Сакс посочи едно магазинче за подправки, сапуни и ароматни пръчици през две къщи от Канал Стрийт. От отворената врата се разнасяше силен аромат. На жасмин — както миришеше пликът, оставен от убиеца в библиотеката.

— Май попаднах на нещо, Райм. След малко ще ти се обадя.

— Да, да — закима слабият китаец в магазинчето, когато видя рисунката на Извършител 109. — Вижда го. На горен етаж. Не често тук. Какво направил?

— Сега горе ли е?

— Не знам. Не знам. Мисля, видял днес. Какво направил?

— В кой апартамент?

Китаецът сви рамене.

Магазинчето заемаше целия първи етаж, но в края на тъмното коридорче имаше желязна врата и мрачно стълбище. Селито извади радиостанцията си и се обади на общата честота:

— Пипнахме го.

— Кой е на телефона? — сопна се Хауман.

— О, извинявай. Селито е. Намираме се на „Елизабет“, третата сграда южно от „Канал“. Един свидетел разпозна снимката. Нашият човек може да е в сградата.