Джефри Дивър - Дванайсетата карта

На двайсет и една години Джакс бе направил две пълни „от край до край“ изпълнения — покриване с надписи на цяла страна на вагон — за малко да нашари цял влак, стремежа на всеки крал на графитите. Мечтаеше да създаде истински шедьовър. Не му идваше на ум обаче какъв. Знаеше само, че трябва да е нещо наистина огромно. Нещо изумително. Творение, което всеки наркоман, валящ се из канавките, и всеки уолстрийтски брокер, пътуващ в „Ню Джърси Транзит“, да погледнат и да си кажат: „Човече, това е адски яко!“

Блажени години, помисли си Джакс. Той бе крал на графитите в разгара на най-бурното негърско културно движение след Харлемския ренесанс — хипхопа.

Наистина, ренесансът си беше супер, но за Джакс той винаги щеше да остане твърде чужд. Ренесансът не идваше от улицата, не беше в кръвта му. Той не извираше от изпълнените с гняв, копнеж и отчаяние сърца на хлапета с невъзможно тежък живот и разбити семейства; не идваше от тротоарите, осеяни с използвани спринцовки и капки кръв; от хора, които трябва да крещят, за да ги чуе някой… Хипхопът бе всичко това. Хипхопът имаше четири страни, които наелектризираха тялото и подхранваха душата: музиката на диджеите, поезията на рапърите, динамиката на брейка и изкуството, за което допринасяше и Джакс — графитите.

Алонсо Джаксън спря на Сто и шестнайсета улица, където някога се намираше магазинът на Улуърт. Той не беше оцелял от кризата през 1977 година, но онова, което се появи на негово място, бе истинско чудо — най-големият хипхоп клуб в страната, „Харлем уърлд“. Три етажа с всевъзможна музика — агресивна, възбуждаща, водеща до пристрастяване. Брейкърите се въртяха като пумпали, извиваха се като морски вълни. Диджеите подлудяваха претъпканите зали с плочите си, а рапърите сякаш се любеха с микрофоните, като отправяха към всеки циничните си, изпълнени с болка стихове в ритъма на тупкащо сърце. Именно в „Харлем уърлд“ започна разколът между рапърите. Джакс има късмета да наблюдава най-знаменитата битка — между „Колд кръш брадърс“ и „Фантастик файф“…

„Харлем уърлд“ отдавна го нямаше, разбира се. Нямаше ги и надписите на Джакс. Бяха изчезнали — изчегъртани, избелели или замазани — заедно с другите легенди на графитите от ранната епоха на хипхопа: Хулио, Куул и Таки. Кралете на графитите. Сега животът беше друг. 0, имаше разбира се, носталгия по хипхопа, който се беше превърнал в „черно етно“, рапъри милионери с лъскави джипове, „Бад бойс ту“, големи тузари, бели момчета, които се държаха като черни, емпетройки и сателитни радиостанции. Това беше… ох, жалка картинка. Джакс се загледа към един двуетажен туристически автобус. Отстрани пишеше: „Разходка в страната на рапа и хипхопа. Вижте истинския Харлем.“ Туристите бяха пъстра смесица — бели, черни и азиатци. Джакс дочу откъслечни изречения от научените наизуст обяснения на шофьора и обещание, че скоро ще спрат в ресторант с „автентична негърска кухня“.

Все пак Краля на графитите не беше съгласен с онези, които се вайкаха, че старото време е отдавна минало. Сърцето на квартала оставаше недокоснато. Нищо не би могло да го промени. Да вземем „Котън клъб“, размишляваше той. През двайсетте години там свирели джаз, суинг и кабаретна музика. Всеки си мислел, че това е истинският Харлем, нали така? Колко хора са знаели, че това е само за бялата публика? (Дори известният харлемец, У. Ч. Ханди, един от най-великите американски композитори, бил връщан от вратата, макар че вътре свирели негова музика.)

Какво стана? „Котън клъб“ отдавна го нямаше. Харлем стоеше. И винаги щеше да е тук. Ренесансът бе изчезнал, а хипхопът се беше променил. Някъде из тия улици обаче се зараждаше ново движение. Джакс се чудеше какво ли ще е то. И дали ще доживее да го види.

„Натъпчете се добре с негърска храна“ — мислено се обърна към азиатските туристи, докато автобусът се отдалечаваше.

След няколко пресечки видя Ралф, облегнат на една постройка със заковани с талашит прозорци.

— Привет — поздрави Джакс.

— Как е?

Джакс го подмина, без да спира.

— Къде отиваме? — попита Ралф, докато подтичваше, за да го настигне.

— Да се поразходим. Времето е хубаво.

— Студено е.

— Като повървиш, ще се стоплиш.

Походиха известно време. Джакс не обръщаше внимание на хленченето на Ралф. Спря пред „Папая кинг“ и купи четири хотдога и два плодови сока, без да се интересува дали дребосъкът е гладен. Дали е вегетарианец, или драйфа от мангов сок. Излезе и отново тръгна по улицата, подаде на хилавия си спътник покупките.