Джефри Дивър - Дванайсетата карта

„Средностатистически…“

— Спомняте ли си как беше облечен?

Към програмата за разпознаване имаше друг софтуер, който позволяваше заподозреният да се облече — все едно слагаш дрехи на изрязани от хартия кукли. Жената обаче не си спомняше друго, освен тъмния шлифер.

— И още нещо — добави. — Мисля, че имаше южняшки акцент.

Сакс кимна и си го записа в бележника. После извади малък лазерен принтер и отпечата двайсетина копия на лицето на Извършител 109 с данни за ръста, телосложението, шлифера и акцента му. Също така предупреждението, че напада невинни жертви. Даде ги на Бо Хауман, бивш полицейски инструктор с прошарена къса коса, който сега оглавяваше специалния полицейски отряд в Ню Йорк. Той раздаде на хората си рисунките и им нареди да претърсят квартала.

Десетината полицаи се разпръснаха.

Нюйоркската полиция не екипираше специалния си отряд предварително, в армейски стил, а изпращаше полицаите с обикновени коли, след което им доставяше въоръжението с голям микробус. Един такъв спря пред магазинчето.

Сакс и Селито облякоха бронирани жилетки с метални плочки в областта на сърцето и тръгнаха към Италианския квартал. През последните петнайсет години районът се беше променил до неузнаваемост. Големият навремето квартал на италиански емигранти се бе свил драстично за сметка на разрастването на Китайския квартал на юг и новите, по-луксозни жилищни райони на север и запад. На улица „Мълбъри“ двамата детективи минаха покрай един от символите на тази промяна: сградата на бившия Равенски клуб, домът на престъпната фамилия Гамбино, предвождана от отдавна мъртвия Джон Готи. Клубът бе конфискуван в полза на държавата и сега беше поредната сграда, обявена за даване под наем.

Двамата детективи избраха един участък от улицата и започнаха да разпитват всеки, когото срещнат — продавачи в магазинчетата, амбулантни търговци, деца, избягали от училище, за да пият кафе с приятели, и пенсионери по пейките и стълбищата на сградите. От време на време по радиостанцията се чуваха докладите на другите екипи: „Нищо… Без резултат от Грант, край… Приемам… без резултат от Хестър, край… тръгваме на изток…“

Селито и Сакс търпеливо продължаваха по маршрута.

Внезапно зад тях се разнесе гърмеж.

Сакс се стъписа — но не от шума, който явно идваше от запушения ауспух на някой камион, а от реакцията на Селито. Той отскочи встрани, прикри се зад една телефонна кабина и стисна револвера си в кобура.

Примигна и преглътна тежко. Засмя се смутено и измърмори:

— Проклети камиони.

— Аха.

Детективът избърса потта от лицето си и продължиха по улицата.

Томсън Бойд седеше в тайната си квартира, в която се разнасяше миризма на чесън от близкия италиански ресторант, четеше инструкциите в едно ръководство и разглеждаше материалите, които бе купил преди малко.

Маркираше някои страници с жълти листчета и си водеше записки в полетата. Процедурите, за които четеше, бяха малко сложни, но той бе уверен, че ще се справи. При достатъчно време човек може да направи всичко. Така го учеше баща му. Всичко бе по силите му.

„Само мащабът е различен…“

Той се отдръпна от бюрото, което заедно с един стол, лампа и легло, бе единственото обзавеждане в стаята. Имаше малък телевизор, хладилник и кофа за боклук. Тук държеше и малкото си инструменти, нещата, които използваше за работата си. Томсън смъкна ръкавицата от дясната си китка и духна, за да разхлади кожата си. Направи същото с лявата. (Не трябваше да се забравя, че тайната квартира също може да бъде разкрита от полицията, затова предпазните мерки бяха задължителни — ръкавици и клопки срещу неканени гости.) Той замижа, сложи си капки и смъденето понамаля. Затвори очи.

Започна да си подсвирква мелодията от филма „Студената планина“.

Ожесточени престрелки, големия взрив, благородници. Пред очите му преминаваха сцени от филма.

Пссст…

Песента в главата му заглъхна и се смени с класическо парче. „Болеро“.

Нямаше представа откъде идват тези мелодии. Сякаш в главата му имаше аудиоуредба, програмирана от другиго. За „Болеро“ обаче знаеше. Баща му имаше това парче на плоча. Въртеше я безспир на зеления грамофон в работилницата.

— Слушай внимателно, синко. Тук сменя тоналността. Чакай… чакай… Ето! Чу ли?

На момчето му се струваше, че чува.

Томсън отвори очи и пак се зачете.

След няколко минути: Пссст… „Болеро“ заглъхна и се смени с друга мелодия: „Отново и отново“. С тази песен Синди Лоупър стана известна през осемдесетте.