Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Дори по-важна.

Странно, но тази задача също бе свързана с деца.

— Да? — обади се Джакс по мобилния си телефон.

— Ралф.

— К’во има, куче? — Джакс се почуди на какво се е облегнал в момента малкият хилав фараон. — Говори ли с общия ни приятел?

Имаше предвид Делил Маршал.

— Да.

— Каза ли ти, че Кралят на графитите е негов човек?

— Да.

— Хубаво. Какво става с онази работа?

— Намерих каквото искаше, мой човек. То е…

— Не казвай.

Такъв разговор можеше да го вкара за дълго в пандиза. Убеди дребосъка да го чака на една пресечка на Сто и шестнайсета улица.

— След десет минути.

Джакс затвори и тръгна по улицата, като се размина с две дами с дълги шлифери, натруфени шапки и износени библии в ръце. Жените се дръпнаха от пътя му и го изгледаха подозрително.

С цигара в уста, накуцвайки заради старата огнестрелна рана, Джакс дълбоко вдиша родния въздух. Харлем… Заоглежда магазините, ресторантите и уличните сергии. Тук можеше да се купи всичко: от западноафрикански тъкани — кенте и малинке — до египетски кръстове, традиционни кошници, маски, знаменца и портрети на дейци от Африканския национален конгрес. Монтирани в рамки плакати: на Малкълм Екс, Мартин Лутър Кинг, Тина, Тупак, Бейонсе, Крис Рок, Шак… И десетки снимки на Джам Мастър Джей, гениалния и щедър рапър от „Рън Ди Ем Си“, застрелян преди няколко години от някакъв негодник в едно звукозаписно студио в Куинс.

Тук всичко му навяваше спомени. Той погледна към следващия ъгъл. Я виж ти. Тук като петнайсетгодишен бе извършил първото си престъпление; сега имаше закусвалня. С тази случка бе станал известен. Защото не открадна алкохол, цигари, скъпоценности или пари, а сандък със супер фетски „Крилон“ от една железария. През следващите двайсет и четири часа той добави към провиненията си навлизане в чужд имот и престъпно повреждане на собственост — изписа със спрей „Джакс 157“ по стените из цял Манхатън и Бронкс.

През следващите няколко години Джакс остави името си по хиляди повърхности: надлези, мостове, виадукти, стени, билбордове, магазини, общински автобуси, частни автобуси, делови сгради. Подписа се и на Рокфелеровия център, до самата златна статуя, но там двама яки като бикове охранители го сгащиха със сълзотворен спрей и гумени палки.

Само да останеше за пет минути сам в присъствието на плоска повърхност, Алонсо Джаксън тутакси изографисваше „Джакс 157“.

Докато се мъчеше да избута някак си гимназията, синът на разведени родители, отегчен до смърт от обикновените професии, търсеше утеха като писател (творците на графити се наричаха „писатели“, не „художници“, както упорито се опитваха да ги представят Кийт Харинг, галериите в Сохо и рекламните агенции). За известно време движеше с кварталната банда, но един ден, докато с Джими Стоун се мотаеха със спрейове на 140-та улица, покрай тях мина кола на конкуренцията и пат, пат, пат — приятелят му се просна на земята с две дупки в слепоочието. И това за кесийка хероин или просто ей така.

Дотук с общите начинания. От този момент действаше самостоятелно. Нямаше пари, но така му харесваше повече — просто да се мотае с другите улични „писатели“. Да, имаше нещастни случаи, но вече не трябваше да търпи малоумници с изветрели от хапчета и кокаин мозъци. Да, беше опасно — да висиш на петнайсет метра над магистралата, за да изпишеш името си със спрея — но в това бе тръпката. Така влияеше на хората. Имаше чувството, че бърка направо в мозъците им. Надписите по стените ги караха да се замислят. Който пишеше по такива невъзможни места, навярно беше сериозно разсърден за нещо, иначе нямаше да рискува живота си, за да каже на света: „Тук съм. Вижте ме!“. Алонсо, неофициално, но за постоянно кръстен Джакс, истински се вманиачи. Започна да шари с подписа си навсякъде. Твърде рано обаче разбра, че ако правиш само толкова, дори да изпишеш с името си целия град, ще си останеш просто „мърляч“ и кралете на графитите няма да ти обърнат внимание.

Затова предприе друга тактика. Бягаше от училище, денем работеше по закусвални, за да изкарва пари за спрей, или просто крадеше, а нощем драскаше „големи парчета“ — разкривени, но много по-големи от обичайните надписи. Стана майстор на гигантските букви, като изписваше цели вагони на метрото от покрива до колелата. Линия А, най-дългата от градската железница, му беше любима. Хиляди туристи пристигаха от летище „Кенеди“ в града с влакове, на които пишеше не „Добре дошли в Ню Йорк“, а мистериозното послание: „Джакс 157“.