Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Недей да плюскаш тук. Ела.

Джакс огледа улицата. Никой не ги следеше. Закрача бързо. Ралф го последва.

— Караш ме да търча след теб, защото ми нямаш доверие, нали? Мислиш си, че ще те изпортя?

— Да.

— Защо толкова внезапно се усъмни в мен?

— Защото от последната ни среща имаше достатъчно време да ме изпортиш. Какво толкова чудно има?

— Времето е хубаво за разходка — измърмори Ралф и отхапа от единия хотдог.

Продължиха още малко и Джакс свърна в пуста уличка. Там спря. Ралф веднага се облегна на една метална решетка. Джакс отхапа от хотдога си и отпи глътка сок. Ралф продължи да се храни.

Така приличаха на работници в обедна почивка. Нищо подозрително.

— Суперски хотдози — отбеляза Ралф.

Джакс се нахрани, избърса ръцете си в якето и опипа фланелката и дънките на Ралф. Беше чист.

— Казвай сега. Какво откри?

— За Сетъл ли? Учи в „Лангстън Хюс“. Гимназията. Знаеш ли я?

— Да. Сега там ли е?

— Не знам. Искаше да разуча къде, не кога. Само че чух още нещо от моите момчета. Казаха, че някой я закарал. Лепнал се е за нея и не се отделя.

— Какъв? Ченге ли?

Защо изобщо питаше? Кой друг би могъл да бъде?

— Така изглежда.

Джакс допи сока си и попита:

— А за другата работа?

Ралф се намръщи.

— Онова, което трябваше да ми намериш.

— Аха.

Фараончето се огледа. Извади хартиен плик от джоба си и го пъхна в ръката на Джакс. Той опипа оръжието; беше малък пистолет. Хубаво. Точно както искаше. На дъното на торбата подрънкваха патрони.

— Е? — предпазливо попита Ралф.

— Ето. — Джакс извади няколко банкноти от джоба си и му ги подаде; след това се наведе към дребосъка. — Слушай сега. Вече нямаш работа с мен. Ако пропееш или споменеш името ми, ще те намеря и ще ти пръсна задника. Питай Делил да ти каже, че с мен шега не бива. Ясен ли съм?

— Ясно — прошепна Ралф, без да отмести очи от сока си.

— Сега се омитай. Не, върви натам. И не се обръщай.

Джакс тръгна в противоположна посока, излезе на Сто и шестнайсета улица и се смеси с тълпата. Вървеше с наведена глава, бързо въпреки куцането, но не чак толкова, че да привлече вниманието.

Малко по-нагоре по улицата се появи още един автобус, разхождащ туристи из мъртвия Харлем. От безвкусно изрисуваната кола се чуваше анемичен рап. Джакс не се отдаде на спомени за хипхопа и годините си като крал на графитите. Вече бе въоръжен. Знаеше къде е момичето. Единственото, което го интересуваше сега, бе за колко време ще стигне до „Лангстън Хюс“.

Дребничката азиатка предпазливо погледна Сакс.

„Тревогата ѝ е разбираема — размишляваше детективката, — при положение че е заобиколена от шестима полицаи два пъти по-високи от нея, а още десетина чакат пред магазинчето ѝ.“

— Добро утро — поздрави Сакс. — Издирваме един човек. Много е важно да го заловим. Подозираме, че е извършил сериозни престъпления.

Даде си сметка, че говори малко по-бавно от необходимото и това можеше да се приеме като обида.

Така и стана.

— Много добре разбирам — отвърна жената на перфектен английски със съвсем слаб френски акцент. — Казах на колегите ви всичко, за което се сетих. Доста се уплаших, когато той пробваше шапката. Сигурно разбирате. Надяна си я като маска. Тръпки ме побиха.

— Не се съмнявам — съгласи се Сакс, като заговори малко по-бързо. — Имате ли нещо против да ви вземем отпечатъци?

Налагаше се, за да ги сравнят с отпечатъците върху касовата бележка и предметите от плика в библиотеката. Жената се съгласи и с помощта на преносимо устройство се установи, че са нейните.

— Сигурна ли сте, че нямате представа кой е този човек и къде живее? — настоя Сакс.

— Никаква. Идвал е само още веднъж или два пъти. Той е от онези хора, на които трудно обръщаш внимание. Средностатистически. Не се усмихва, не се мръщи, не говори. Безличен.

„Много удобно за убиец“ — помисли си Сакс.

— Ами другите ви работници?

— Питах всички. Никой не си го спомня.

Сакс отвори куфарчето си, прибра апарата за сравняване на отпечатъци и извади лаптопа си. За минута го включи и стартира програмата за лицева идентификация. Това бе компютъризирана версия на класическия фоторобот, с чиято помощ свидетелят може да си спомни лицето на престъпника. Програмата имаше по-големи възможности и получените изображения бяха почти като снимки.

След пет минути Сакс вече имаше портрет на бузест, гладко избръснат бял мъж около четирийсетте, с къса, светлокестенява коса. С нищо по-различен от милионите бизнесмени, работници и чиновници в големия град.