Джефри Дивър - Дванайсетата карта

От косата, веждите и китките на първия полицай излизаха пламъци, появиха се и около яката му. Колегата му беше в безсъзнание, но продължаваше да се гърчи.

— Хесус — прошепна някой на испански.

Хауман хвърли автомата си на най-близкия полицай, грабна тарана и удари с все сила ръката, която стискаше дръжката. Вероятно счупи няколко кости, но пръстите се отделиха от бравата. Веригата бе прекъсната и двамата мъже се свлякоха на земята. Сакс изгаси пламъците, които изпълваха коридора с отвратителна воня на изгорена коса и плът.

Двама от свободните полицаи започнаха изкуствено дишане на изпадналите си в безсъзнание колеги, докато другите разбиваха вратата. Тя зейна широко и отрядът нахълта с извадени оръжия. Сакс ги последва.

Пет секунди им бяха достатъчни, за да установят, че апартаментът е празен.

Бо Хауман изкрещя по радиостанцията:

— Екип Б, екип Б, вътре сме. Заподозреният го няма. Слизайте долу. Претърсете улицата. Помнете, последния път е останал на местопрестъплението. Напада цивилни. Опасен е.

Настолната лампа светеше, а когато докосна стола, Сакс усети топлина. На малкия телевизор върху бюрото се виждаше коридорът пред вратата. Престъпникът имаше скрита камера и ги беше видял. Беше се измъкнал преди броени минути. Но къде? Полицаите потърсиха таен изход. Прозорецът до аварийната врата бе закован с талашит. Другият беше свободен, но се намираше на десет метра над улицата.

— Бил е тук. Откъде, по дяволите, се е измъкнал?

Отговорът дойде след секунди.

— Вижте какво намерих — извика един полицай.

Беше се навел и гледаше под леглото. Издърпа го. В стената отзад имаше дупка, колкото през нея да се провре човек. Престъпникът беше откъртил мазилката и тухлите и бе пробил таен проход между стаята си и съседната сграда. Когато е видял полицаите на монитора, просто бе изритал мазилката от другата страна и се беше измъкнал.

Хауман изпрати още хора да проверят покривите и близките улици, други заеха позиции около входовете на съседната сграда.

— Някой да мине през дупката — заповяда той.

— Аз ще отида, сър — обади се един нисък полицай.

С обемната бронежилетка обаче не можеше да мине през тесния отвор.

— Отивам — заяви Сакс, която бе най-слаба от всички. Искам обаче да опразните стаята, за да не се похабят уликите.

— Дадено. Ще изчакаме да минеш и излизаме.

Хауман заповяда да дръпнат леглото. Сакс коленичи и освети дупката с фенерчето си. От другата страна се виждаше тесен коридор покрай стената на хале или фабрика. Трябваше да пропълзи около метър през тясната дупка.

— Мамка му.

Сакс шофираше с 200 км/ч и участваше в ожесточени престрелки, без да ѝ мигне окото, но имаше ужасна фобия от тесни пространства.

С главата или краката напред?

Тя въздъхна.

С главата напред щеше да е по-страшно, но по-безопасно. Поне щеше да има няколко секунди, за да заеме позиция за стрелба. Да бъде простреляна в глезена с малкия му, коварен револвер я плашеше почти колкото теснотията в дупката. Тя се втренчи в мрака. Пое си дълбоко въздух. И с пистолет в ръка запълзя.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — питаше се Дон Селито. Стоеше пред склада до магазинчето на източни аромати. Оглеждаше вратата и прозорците; очакваше престъпникът да се покаже, за да го арестува.

Повече му се искаше обаче престъпникът да не се появява.

„Какво, по дяволите, ми става?“

В дългогодишната си полицейска кариера той бе участвал в десетина престрелки, беше обезоръжавал замаяни от наркотици психопати, дори се беше борил с един самоубиец на покрива на сградата „Флатирън“, където от полета към отвъдното го деляха само петнайсетина сантиметра гипсов корниз. Разбира се, понякога губеше самообладание, но бързо се окопитваше. Нищо не го бе изкарвало от равновесие така, както смъртта на Бари тази сутрин. Куршумите го бяха уплашили, нямаше спор, но имаше още нещо. В един момент бе разговарял с човека… в следващия събеседникът му беше мъртъв. Не можеше да си избие гласа на библиотекаря от главата, последните му думи още звучаха в ушите му.

„Не видях добре…“

Не можеше да забрави и глухия шум от куршумите, забиващи се в гърдите на жертвата.

Туп… туп… туп…

Тихо, едва доловимо тупкане. Никога не беше чувал подобно нещо. Лон Селито потрепери и започна да му се повдига.

Ами очите му… В момента на смъртта гледаха Селито. За миг в тях се изписа изненада, после… нищо. Това беше най-странното, което Селито някога бе виждал. Не като погледа на задрямал човек, не разсеян. Единственият начин да се опише беше: в един момент в очите се четеше някаква сложна, истинска емоция, в следващия, преди трупът да се свлече на земята — нямаше нищо.