Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Ами, действай тогава…

Три.

Тя кимна. Един полицай изрита вратата (вече никой не пипаше металните брави) и Сакс нахълта. Приклекна въпреки болките в ставите си и бързо освети тясното, тъмно помещение.

Беше празно.

Излезе и се приближи до съседната врата. Същата процедура.

На три — силен ритник. Вратата се отвори навътре.

С оръжие и фенери — напред. „Мамка му — помисли си Сакс, — все нещо ще ти усложни живота.“ Пред нея имаше стълбище, спускащо се в непрогледен мрак. Стъпалата бяха само от хоризонтални дъски, което означаваше, че престъпникът можеше да се крие отзад и да стреля през пролуките по краката на всеки, който слиза.

— Изгасѝ — прошепна тя.

Всички изключиха фенерите, закрепени за дулата на оръжията им. Сакс тръгна първа, коленете я боляха при всяка крачка. На два пъти едва не падна по неравните, паянтови стъпала. Четирима полицаи я последваха.

— Ъглова формация — прошепна тя.

Съзнаваше, че не би трябвало да командва, но сега не можеше да отстъпи лидерството. Полицаите не се възпротивиха. Ориентираха се пипнешком и се подредиха в каре, с гръб един към друг.

— Светни!

Светлината от силните фенери обля малкото помещение.

Сакс не видя заплаха, не чу нищо. „Освен това проклето туптене — помисли си, — но то е от моето сърце.“

В мазето имаше пещ, тръби, варели, стотици празни бирени бутилки. Купища боклук. И няколко раздразнени от светлината плъха.

Двама полицаи побутнаха вонящите пликове с отпадъци, но престъпникът явно го нямаше.

Сакс докладва на Хауман какво са намерили. Навън никой не беше виждал убиеца. Хауман свика хората си на инструктаж за продължаване на търсенето, докато Сакс извърши оглед на апартамента и склада. Не биваше обаче да забравят, че след нападението в музея престъпникът не се беше отдалечил много. Бе останал наблизо.

„… но си пазѝ гърба.“

Сакс въздъхна, прибра пистолета и погледна стълбите. Изведнъж спря. Ако се качеше на горния етаж по същите стълби — ад за артритните ѝ колене — щеше да се наложи да слезе по други, за да излезе на улицата. По-лесно щеше да е, ако се изкачи по съседното, късо стълбище, излизащо направо на тротоара.

Понякога, замисли се тя, човек трябва да се поглези.

Лон Селито се взираше като вманиачен в един прозорец.

По радиостанцията бе чул, че в склада е чисто, но се съмняваше, че колегите му са проверили абсолютно всички скрити ъгълчета. Все пак тази сутрин никой не беше забелязал престъпника пред музея. Лесно се беше промъкнал достатъчно близо, за да стреля.

Туп, туп, туп.

Онзи прозорец, най-вдясно, на втория етаж… Веднъж-два пъти му се стори, че нещо помръдва зад стъклото.

Може би беше от вятъра. А може би някой се опитваше да го отвори.

Или се прицелваше.

Туп.

Той потрепери и се отдръпна зад камиона.

— Хей — извика на един полицай от спецотряда, който точно излизаше от китайския магазин. — Я погледни… онзи прозорец.

— Кой?

— Онзи там.

Селито се показа иззад укритието си и посочи черното стъкло.

— Да, ама складът е чист. Не чу ли?

Селито се показа още малко иззад камиона. Туп, туп, туп , все това звучеше в ушите му. Все виждаше онези кафяви очи, които внезапно изгубиха блясъка си. Стисна зъби, потрепери и се втренчи още по-внимателно в прозореца. Изведнъж с периферното си зрение мярна нещо отляво и чу скърцане на врата. Нещо метално проблесна на слънцето.

„Това е той!“

— Божичко — прошепна Селито.

Стисна револвера си, приклекна и се завъртя. Но вместо да спази процедурата и да държи показалеца си далеч от спусъка, той панически издърпа оръжието от кобура.

Затова то гръмна и куршумът полетя към мястото, където Амелия Сакс излизаше от мазето.

Томсън Бойд стоеше на ъгъла на Канал Стрийт и Шесто авеню и чакаше да светне зелено. Пое си дъх и избърса мокрото си лице.

Не се страхуваше — задъхването и потта бяха от тичането — но му беше любопитно как са го открили. Винаги внимаваше изключително много какви телефони използва и постоянно се озърташе да не го следят, затова предположи, че е по уликите. Имаше логика — защото беше сигурен, че жената с белите дрехи, която сновеше из читалнята в библиотеката като гърмяща змия, бе сред полицаите пред апартамента му на улица „Елизабет“. Какво беше оставил в музея? Нещо в плика? Някакви частички от обувките и дрехите? Нещо, което ги бе довело тук.

Това бяха най-добрите детективи, с които се сблъскваше. Трябваше да го има предвид.