Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Детективът се вцепени, втренчи се в безжизненото тяло — макар да знаеше, че трябва да се опита да догони убиеца.

Санитарите от „Бърза помощ“ трябваше да го изблъскат, за да вдигнат Бари; Селито не беше способен да помръдне.

Туп… туп… туп…

Когато трябваше да се обадят на близките на Бари, Селито пак се огъна. В кариерата си бе провел безброй трудни разговори, но днес просто не можеше. Измисли някакво глупаво оправдание за телефона си и остави друг да изпълни това задължение. Страхуваше се, че гласът му изневери. Боеше се, че ще заплаче, както не беше правил от десет години.

Сега от радиостанцията се чуваха откъслечни реплики от безрезултатното преследване на престъпника.

Туп… туп… туп…

Все това звучеше в ушите му.

„Мамка му, искам да се махна.“

Искаше да е вкъщи с Рейчъл, да пият бира на веранда, та. Е, раничко беше за бира. По-скоро кафе. А може би не беше чак толкова рано за бира. Или за уиски. Искаше да седи на верандата и да гледа тревата и дърветата. Да си приказват. Или да мълчат. Само да е с нея. Изведнъж се замисли за сина си, още ученик, който живееше с бившата му съпруга. Не го беше чувал от три-четири дни. Трябваше да му се обади.

Той…

Мамка му. Селито си даде сметка, че стои насред улицата, с гръб към сградата, която би трябвало да пази, потънал в мисли. „Мили боже! Какви ги вършиш, бе? Убиецът е някъде наоколо, а ти дремеш! Може да се крие в някой вход както тази сутрин.“

Той приклекна, обърна се и заоглежда мръсните прозорци. Убиецът можеше да е зад всеки един от тях, да се прицелва в него с проклетия си малък револвер. Туп… туп…

Игличките от куршума се разпръскват, разкъсват плътта. Селито потрепери и отстъпи крачка назад. Скри се зад два камиона. Надникна иззад единия и отново се вгледа в тъмните прозорци и вратата.

Само че не ги виждаше. Виждаше кафявите очи на библиотекаря, на сантиметри от лицето си.

„Не видях…“

Туп… туп…

Животът се превръща в „неживот“.

Тези очи…

Селито избърса дясната си ръка в панталоните, опита да се успокои, че се поти заради бронираната жилетка. Какво му ставаше на това проклето време? Твърде горещо беше за октомври. Кой, по дяволите, не би се изпотил?

— Не го виждам, край — прошепна Сакс в микрофона.

— Повтори — чу се гласът на Хауман.

— Няма го.

Складът представляваше едно голямо помещение, покрай стените му преминаваха оградени с телена мрежа коридори. Долу имаше щайги с бутилки зехтин и консерви с доматен сос, увити в найлон. Коридорът, в който се намираше Сакс, бе на десетина метра над земята, на едно ниво с апартамента на убиеца. Складът явно се използваше, но не много често; нямаше признаци, че наскоро е влизал някой. Лампите бяха изгасени, но през зацапания остъклен таван проникваше достатъчно светлина.

Подът беше пометен наскоро и затова не личаха отпечатъци, които да ѝ подскажат накъде е избягал престъпникът. Освен главния вход и задната врата за товарната рампа на долния етаж имаше още две врати, едната с надпис „WC“, другата — без означения.

Амелия Сакс бавно тръгна с насочен напред пистолет, като шареше из помещението с лъча на мощния фенер.

Увери се, че в главното хале и в коридорчето няма никого, и докладва за това на Хауман. Полицаите от спецотряда нахълтаха през задната врата и се разпръснаха из склада. Облекчена, Сакс мълчаливо посочи двете странични врати. Полицаите се събраха около тях.

— Разпитахме навън, но никой не го е виждал да излиза — чу се гласът на Хауман по радиостанцията. Може още да е вътре, край.

Сакс си даваше сметка за това. Бавно слезе на първия етаж и се приближи до полицаите при двете врати. Посочи тоалетната и прошепна:

— На три.

Другите кимнаха. Един посочи себе си, но тя поклати глава. Искаше да влезе първа. Сакс беше бясна — защото престъпникът се бе измъкнал, защото носеше нещата си в плик с усмихнато лице, защото стреляше по случайни минувачи, за да отклони вниманието. Искаше този човек да си получи заслуженото и тя да участва в залавянето му.

Носеше бронежилетка, но не спираше да мисли какво ще стане, ако заредените с иглички куршуми я улучат в ръката или крака.

Или в гърлото.

Вдигна един пръст. Едно…

Влез бързо, приклекни ниско, обери мекия спусък на пистолета.

Сигурна ли си, момиче?

Тя си представи Линкълн Райм.

Две…

Спомни си баща си, патрулиращия полицай, и твърдата му философия за живота и службата: „Когато се движиш, не могат да те хванат.“