Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Сакс, при бърза стрелба кой куршум е най-точен?

— Първият. При него не трябва да компенсираш отката.

— Ранил я е нарочно — заключи Райм. — За да спечели време да избяга.

— Олеле — прошепна Купър.

— Предупредете Бел. Също Бо Хауман и хората му. Нека да знаят с кого си имаме работа. Този мръсник стреля по случайни минувачи.

Едрият мъжага вървеше през Харлем и си мислеше за телефонния разговор, който проведе преди около час. Зарадва се, но стана по-нервен и предпазлив. Все пак се надяваше, че нещата най-сетне ще се подредят.

Е, заслужаваше да успее поне в едно начинание, нещо, което да му вдъхне кураж.

Напоследък късметът не беше на страната на Джакс. Разбира се, той се радваше, че се е измъкнал от пандиза, но през изминалите два месеца на свобода само мизерстваше; самотен, без пукната пара. Днес обаче беше друго. Новината за Джинива Сетъл можеше завинаги да промени живота му.

Той вървеше по Пето авеню към парка „Сейнт Амброуз“ и от ъгъла на устата му стърчеше цигара. Наслаждаваше се на хладния есенен въздух, наслаждаваше се на слънцето. Наслаждаваше се на факта, че хората го заобикалят отдалеч. Дължеше се отчасти на мрачното му лице. Също на затворническите му татуировки. И на накуцването. (Макар че не накуцваше като стар побойник, нито като уличен бандит; просто старата рана от куршум го измъчваше. За това обаче никой не подозираше.)

Джакс носеше обичайното си облекло: дънки, оръфано войнишко яке и износени кожени обувки. В джоба си имаше дебела пачка банкноти, нож с рогова дръжка, цигари и един-единствен ключ от апартаментчето си на 139-та улица. В двустайното му жилище имаше само легло, маса, два стола, стар компютър и две евтини тенджери. Не беше много по-добре от килията в щатския затвор.

Той спря и се огледа.

Ето го — хилав тип със сивкаво-кафеникава кожа и неопределима възраст (можеше да е на трийсет и пет или на шейсет). Стоеше облегнат на паянтовата телена мрежа на парка в сърцето на Харлем. В тревата зад него проблясваше стъклена бутилка.

— Как е, човече? — попита Джакс, запали нова цигара и спря.

Хилавият тип премигна озадачено. Погледна цигарите, които Джакс му предложи. Колебливо взе една и я прибра в джоба си.

— Ти ли си Ралф? — попита бившият затворник.

— А ти кой си?

— Приятел на Делил Маршал. Лежах с него в пандиза.

— Лил ли?

Хилавият тип се поотпусна. Спокойно изгледа непознатия, който можеше да го прекърши на две.

— Лил на свобода ли е?

Джакс се изсмя:

— Лил е вкарал четири куршума в кратуната на някакъв нещастник. По-вероятно негър да стане президент, отколкото да го освободят.

— Понякога пускат предсрочно, човече — оправда се Ралф, опитвайки се да прикрие факта, че е изпитвал Джакс. — Какво вика Лил?

— Каза да те издиря. Обади му се. Той ще потвърди.

— Щял да потвърди. Я ми опиши татуировката му.

Хилавият Ралф със смешната козя брадичка се поокопити. Пак го изпитваше.

— Коя? — контрира Джакс. — Розата или ножа? Знам също, че имал и около оная си работа, ама нея не съм я виждал отблизо.

Ралф кимна:

— Как се казваш?

— Джаксън. Алонсо Джаксън, но ми викат Джакс.

Някога името му бе известно в квартала. Запита се дали Ралф е чувал за него. Явно не — хърбавият негодник не реагира. Джакс се ядоса.

— Обади се на Делил да провериш. Само не споменавай името ми по телефона, ако ме разбираш. Кажи, че Кралят на графитите е дошъл да му помогнеш.

— Кралят на графитите — повтори Ралф.

Явно се чудеше откъде идва този прякор. Дали Джакс пръскаше кръвта като цветен спрей?

— Добре. Може да проверя. Зависи. Значи теб са те пуснали.

— Да.

— За какво лежа?

— Грабеж и незаконно оръжие. — Джакс понижи глас. — Искаха да ме тикнат по двайсет и пети, но ми се размина.

Намекваше за член 125.25 от наказателния кодекс — опит за убийство.

— И сега си свободен, а? Супер.

На Джакс му се стори странно: когато го поздрави и го почерпи цигара, хилавият нещастник щеше да напълни гащите. Сега, след като научи, че е лежал за въоръжен грабеж и опит за убийство и пръска кръвта като спрей, Ралф видимо се успокои.

Добрият стар Харлем.

Преди да го освободят от затвора, Джакс помоли Делил Маршал за помощ и той го насочи към Ралф. Лил обясни защо дребният негодник е толкова полезен: „Тоя се бута навсякъде, сякаш улиците са негови. Знае всичко. А ако не знае, може да научи.“

Кървавият Крал на графитите дръпна силно от цигарата си и заговори по същество: