Джефри Дивър - Дванайсетата карта

На запад обстановката коренно се промени. Необитаемите сгради се разрушаваха или ремонтираха, а на оградите на строителните обекти висяха плакати, показващи как ще изглеждат новите постройки. Кварталът на Джинива се намираше недалеч от парк „Морнингсайд“ и Колумбийския университет, беше зелен и чист. Хубавите стари постройки бяха в изряден вид. Зад железните огради бяха паркирани скромни, но лъскави коли.

Джинива посочи четириетажна каменна сграда с релефи и лъскави железни решетки на прозорците.

— Тук живея.

Бел спря на платното две къщи по-нататък.

— Ъ… детективе — измънка Пуласки, — тя май имаше предвид онази къща.

— Знам. Не е нужно да показваме на всички къде живеят хората, които охраняваме.

Новобранецът кимна, сякаш искаше да си набие в главата това правило.

„Толкова е млад — помисли си Бел, — толкова много има да учи.“

— Ще вляза с нея. Ти наблюдавай.

— Слушам, сър. За какво по-точно?

Детективът нямаше време да въвежда младока в тънкостите на занаята; самото му присъствие бе достатъчно усложнение.

— Да не дойдат лошите — отвърна Бел.

Патрулната кола, която ги придружаваше, спря зад цивилния форд „Краун Виктория“ на детектива. Полицаят, който я караше, щеше веднага да тръгне към Райм, за да му занесе писмата. След малко дойде друга кола, шевролет без отличителни знаци. Вътре имаше двама служители от отряда за закрила на свидетели; те щяха да останат на пост пред къщата. След като научи, че за отвличане на вниманието престъпникът е готов да стреля по случайни минувачи, Бел повика подкрепления. Натовари със задачата Луис Мартинес, спокоен, едър детектив, и Барби Линч, интелигентна, млада полицайка, която имаше талант да надушва опасностите.

Стройният южняк слезе от колата, огледа се и закопча спортното си яке, за да скрие двата си пистолета. Бел се справяше добре като полицай както в родното си градче, така и в големия град, но истинската му стихия бе охраната на свидетели. Имаше талант за това, както надушваше дивеча в родната си Северна Каролина. Забелязваше не само очевидните признаци — проблясък на оптически мерник, изщракване на пълнител или минувач, който наблюдава свидетеля в отражението на някоя витрина — а и някак си усещаше злите помисли. Умееше да прецени кога на пръв поглед неумело паркирана кола осигурява на убиеца възможност да се измъкне бързо, без да прави излишни маневри. Щом погледнеше улицата и разположението на къщите, веднага се запитваше: „Къде би могъл да се скрие нападателят?“

Сега Бел прецени, че няма опасност, и тръгна с нива Сетъл към дома ѝ. Даде знак на Мартинес и Линч да се приближат. Представи ги на момичето, след което двамата полицаи се отдалечиха да огледат района. Джинива отключи външната врата и тримата с униформения полицай се качиха на втория етаж.

— Чичо Бил — извика тя, щом потропа на вратата. — Аз съм.

Отвори им едър мъж около петдесетте с няколко бенки на бузата. Усмихна се и кимна на Бел:

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уилям.

Детективът се представи и се ръкуваха.

— Миличка, добре ли си? Ужасна случка.

— Добре съм. Полицията ще се навърта известно време наоколо. Опасяват се, че онзи човек може пак да ме нападне.

Чичото се намръщи загрижено:

— По дяволите. — Махна към телевизора. — В новините само за теб говорят.

— Споменаха ли името ѝ? — тревожно попита Бел.

— Не. Защото е непълнолетна. И не са показали снимки.

— Това е добре… — Свободата на словото беше нещо много хубаво, но понякога на Роланд Бел му се искаше да наложи известна цензура по отношение самоличността на свидетелите. — Така, изчакайте в антрето. Искам да проверя вътре.

— Добре.

Бел влезе и огледа апартамента. Входната врата се заключваше с две резета и стоманена ключалка. Предните прозорци гледаха към отсрещните къщи. Имаше странично прозорче към тясна уличка и съседната сграда. На отсрещната стена нямаше прозорци, удобни за стрелба. При все това Бел затвори прозорците и спусна щорите.

Апартаментът беше голям — в коридора имаше две врати, предна към хола и задна към килера. Бел се увери, че ключалките работят и се върна в антрето.

— Готово.

Джинива и чичо ѝ се обърнаха.

— Изглежда добре — обяви Бел. — Само дръжте вратите и прозорците заключени, а щорите — спуснати.

— Добре — отвърна чичото. — Ще се постараем.

— Отивам за писмата — каза Джинива и влезе в една от спалните.

След като прецени апартамента от гледна точка на безопасността, Бел го погледна като място за живеене.