Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Имам нужда от помощ, човече.

— Тъй ли? Какво по-точно?

„Какво по-точно искаш“ и „какво по-точно ще изкарам“ — въпросът имаше две страни.

Справедливо.

Джакс се огледа. Освен тях наоколо имаше няколко гълъба и две дребнички, хубави доминиканки, които минаваха наблизо. Въпреки студа носеха прилепнали бодита и тесни шорти, подчертаващи пищните им форми.

— Хей, мацета — извика Джакс.

Момичетата пресякоха улицата и се отдалечиха на изток в своя територия. Пето авеню от край време беше граница между черния Харлем и Испанския квартал — Ел Барио. Преминеш ли на изток от Пето, това вече е „Другата страна“. Пак ще си пич, пак ще си готин, но ще си в друг Харлем.

Джакс изпрати момичетата с жаден поглед.

— Мамка му.

Твърде дълго бе стоял в затвора.

— Думай — подкани го Ралф и скръсти ръце като египетски принц.

Джакс изчака около минута, после се наведе и прошепна на ухото на фараона:

— Трябва ми патлак.

— Още си свеж, пич — отговори Ралф след известно замисляне. — Ако те пипнат с патлак, веднага пак ще те опандизят. Отиваш директно в „Райкърс“. Струва ли си да рискуваш толкова?

— Можеш ли да ми намериш или не? — търпеливо попита Джакс.

Дребосъкът се намести и го погледна.

— Много гот си лафим с теб, пич, ама хабер си нямам откъде да ти взема. Патлак имам предвид.

— Е, тогава тия зелените ще отидат за друг.

Джакс извади една пачка, взе няколко двайсетачки и ги подаде на Ралф. Внимателно, разбира се. Един чернокож да подава на друг банкноти в Харлем — това веднага би привлякло полицията, дори двамата току-що да са излезли от Баптистката църква.

Ралф вдигна вежди и бързо прибра парите.

— Имаш доста хартийки.

— Така си е. И част от тях могат да са твои още сега. Пък после може да получиш и още. Вадиш късмет. Е, имаш ли интерес?

Джакс прибра пачката.

— Какъв патлак? — изръмжа Ралф.

— Малък. Да се крие лесно, сещаш ли се?

— Ще ти струва пет.

— Два.

— Студен ли?

Като че ли Джакс ще иска оръжие с регистрационен номер.

— Ти как мислиш?

— Значи два не стигат — отвърна дребният египтянин.

Беше станал по-смел; никой не убива човек, от когото иска услуга.

— Три — предложи Джакс.

— Три и половина.

Джакс се замисли. После удари юмрука на Ралф със своя. Пак се огледа.

— Искам и нещо друго. Имаш ли връзки в училищата?

— Може би. Какви училища? Не знам нищо за Бронкс, Бруклин или Куинс. Само тук, в махалата.

Джакс се намръщи. „Махала“ ли? Той бе израснал в Харлем и не беше живял на друго място, освен в казарми и затвори. Можеше да го наречеш „квартал“, но не и „махала“. Махали имаше в Ел Ей, Нюарк и някои райони на Бруклин. Харлем беше друг свят. Джакс се ядоса, че Ралф използва тази дума, въпреки че едва ли се отнасяше с някакво неуважение към квартала. Навярно просто гледаше неподходящи филми.

— Само тук — рече Джакс.

— Ще поразпитам.

Ралф звучеше малко разтревожено — нищо чудно, при положение че разговаряше с главорез, който иска пистолет и в същото време разпитва за местните гимназии. Джакс му пъхна още четирийсет долара. Това значително облекчи съвестта на дребосъка.

— Добре, кажи какво да търся.

Джакс извади разпечатка от електронната версия на нюйоркския „Дейли нюз“. Подаде на Ралф лист, озаглавен „Сензационни новини“.

Джакс почука с пръст по листа.

— Търся това маце.

Ралф прочете статията „Застреляха музеен работник в центъра“ и отбеляза:

— Тук не пише нищо за нея; къде живее, къде учи, нищо. Не споменават дори скапаното ѝ име.

— Казва се Джинива Сетъл. Колкото до останалото… — Джакс кимна към джоба на дребосъка. — Нали затова ти плащам.

— Защо ти трябва? — попита Ралф, без да отмества поглед от статията.

Джакс замълча, сетне се наведе към мръсното ухо на дребосъка и прошепна:

— Понякога многото въпроси не са полезни за здравето.

Ралф понечи да попита нещо, но бързо се досети. Кралят на кървавите графити вероятно има предвид него. Затова каза само:

— Добре, дай ми час-два.

Остави на Джакс телефонния си номер. Малкият фараон се отдели от телената мрежа, взе бутилката с малцово уиски от тревата и се отдалечи.

Роланд Бел караше бавно през Харлем. Повечето сгради бяха порутени, някои — изоставени. По улиците бяха натрупани развалени електроуреди и купища боклук, а средната възраст на колите беше седем-осем години. Надраскани с графити плакати рекламираха постановки в „Аполо“ и други реномирани театри, а по стените и талашитените прегради бяха налепени съобщения за изяви на по-малко известни певци, диджеи и улични актьори. По улиците на групички се шляеха младежи и гледаха колата предпазливо и презрително, а понякога и с открита омраза.