Джефри Дивър - Дванайсетата карта

Стори му се стерилно. Безупречни бели мебели, кожена тапицерия и ленени покривки, навсякъде — пластмасови предпазители. Купища книги, африкански и карибски статуетки и картини, витрина със скъп порцелан и кристали. Африкански маски. Много малко вещи със сантиментална стойност. Почти никакви семейни снимки.

Жилището на Бел бе пълно със снимки на всякакви роднини — особено на двете му момчета, а също на всичките им братовчеди от Северна Каролина. Имаше ѝ няколко фотографии на покойната му жена, но от уважение към сегашната му любима — Луси Кър, отскоро шериф в Щата на катранените хълмове — нямаше снимки на Бел с предишната му съпруга, само на майката със синовете ѝ. (Луси, чиито снимки също изобилстваха по стените, заяви, че го уважава, задето е запазил фотографиите на покойната госпожа Бел с децата ѝ.)

Бел попита чичото на Джинива дали е виждал наскоро непознати в сградата.

— Не, господине. Никого.

— Кога ще се върнат родителите ѝ?

— Не мога да кажа. Джинива е говорила с тях.

Момичето се върна след пет минути. Подаде на Бел плик с два пожълтели листа и заръча:

— Внимавайте. Нямам копия.

— О, не познаваш господин Райм. Той пази уликите като зеницата на окото си.

— Отивам на училище — обяви Джинива пред чичо си; обърна се към Бел: — Да тръгваме.

— Слушай, момиче, искам да се държиш учтиво, както съм те учил — измърмори чичото. — Ще казваш „сър“ или „господине“, когато говориш с възрастни.

Тя го погледна дръзко:

— Не помниш ли какво казва татко? Че всеки трябва да си заслужи правото да го наричат „сър“. И аз така смятам.

Чичото се засмя:

— Такава си е моята племенничка. Опако дете. Затова толкова я обичаме. Прегърни чичо си, момиче.

Смутено и сковано, също като синовете на Бел пред други хора, Джинива прегърна чичо си.

На стълбището Бел връчи писмата на униформения полицай и нареди:

— Незабавно ги занеси на Линкълн Райм.

— Слушам.

След това детективът извика Мартинес и Линч. Те докладваха, че навън е чисто. Бел и момичето се качиха в колата при Пуласки.

Когато запали двигателя, Бел се обърна към Джинива:

— Я кажи, носиш ли някоя книга, която няма да ти трябва днес?

— Книга ли?

— Учебник.

Тя извади един.

— Социология. Голяма скука.

— Няма да го чета. Мисля да се представя за учител.

Тя кимна:

— Да играете учител. Яко.

— И аз така си помислих. Сега би ли си сложила колана? Благодаря. Ти също, младежо.

Дори да бе проявявал сексуално насилие, Извършител 109 нямаше ДНК-досие в КОДИС.

„Когато нещата не вървят, не вървят“ — замисли се Райм. Бяха получили куршумените фрагменти, извадени от тялото на доктор Бари, но те бяха още по-натрошени от онзи в ранената жена и не бяха подходящи за идентификация в ИБИС или „Дръгфайър“, картотеката на Бюрото за наркотиците и огнестрелните оръжия.

Получиха свидетелствата на неколцина служители от музея. Бари не беше споменавал някой да се интересува от „Илюстрован седмичник“ от 1868 година. В документацията на музея също нямаше нищо полезно; всички разговори преминаваха през телефонната централа и се пренасочваха към служебните телефони, но не се водеше регистър на обажданията. Списъкът на разговорите му от мобилния телефон също не водеше до нищо.

Купър докладва наученото от собственика на „Трентън пластикс“, една от най-големите фирми за найлонови пликове в страната. Ето каква беше историята на усмихнатото лице:

— През шейсетте една застрахователна компания пуснала такива значки за служителите си; един вид за повдигане на духа и като реклама. През седемдесетте двама братя нарисували такова лице на плакат с лозунга „Бъдете щастливи“. Като алтернатива на символа за мир. Оттогава всяка година усмивката се отпечатвам върху петдесет милиона продукта на десетки фирми.

— Каква беше целта на тази лекция по поп култура? — изръмжа Райм.

— Че дори да има авторски права, десетки компании правят пликове с усмихнати лица. Неустановим източник.

„Пак на камък…“ — помисли си Райм.

От десетината музеи и библиотеки, които Купър, Сакс и Селито провериха, на две места им съобщиха за клиент, който се интересувал от юлския брой на „Илюстрован седмичник“ от 1968 година. Това бе окуражаващо, защото потвърждаваше теорията на Райм, че вероятно причината за нападението над Джинива е в списанието. Никъде обаче нямаха търсения брой и не си спомняха името на клиента — дори да се беше представил. Списанието не можеше да се намери никъде. От Музея за афро-американска журналистика отговориха, че имали всички броеве, но търсеният бил изчезнал.