Джефри Дивър - Дванайсетата карта

С трепет чакам деня, когато ще видя теб и сина си, и се моля на Господ да е по-скоро.

Джинива взе писмото от скенера. Вдигна очи и каза:

— Войнишките бунтове от 1863 година. Най-тежките граждански вълнения в американската история.

— Тук не се споменава нищо за тайната — изтъкна Райм.

— Тоя е в другите писма, които са вкъщи. Показах ви това, за да видите, че не е бил престъпник.

Райм се намръщи:

— Да, но кражбата е била пет години след като е написал това. Защо го приемаш като доказателство, че е невинен?

— Исках да ви покажа, че не звучи като крадец, нали? Това не е човек, който би откраднал от благотворителен фонд за бивши роби.

— Това не е доказателство.

— Според мен е.

Момичето отново погледна писмото и го изглади с ръка.

— Какво означава това „три пети човек“? — поинтересува се Селито.

Райм си спомни, че имаше нещо такова в американската история, но понеже нямаше навик да се обременява с ненужни знания, не можеше да каже точно какво.

Джинива обясни:

— Преди Гражданската война при изчисляване на представителството в Конгреса робите се брояли като три пети човеци. Това не било унизителна мярка на Конфедерацията, както бихте си помислили; идеята била на Севера. Те изобщо не искали робите да се броят, понеже така Югът щял да има повече представители в Конгреса и Изборната комисия. Южняците искали робите да се броят като цели хора. Правилото за трите пети било компромисно решение.

— Брояли ги при определянето на местата в Конгреса, но пак нямали право да гласуват — изтъкна Том.

— О, разбира се.

— Също като жените — добави Сакс.

В момента Райм най-малко от всичко се интересуваше от историята на гражданските права в Америка.

— Искам да видя и другите писма, а също да се намери друго копие на списанието „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Кой брой?

— От двайсет и трети юли хиляда осемстотин шейсет и осма — отвърна Джинива. — Но трудно ще се намери.

— Ще се постарая — обеща Мел Купър и веднага затрака по клавишите.

Джинива погледна часовника си.

— Вече наистина трябва…

— Привет на всички — чу се провлачен мъжки глас от вратата.

Роланд Бел бодро влезе в лабораторията; носеше дебело кафяво яке, синя риза и дънки. Роденият в Северна Каролина полицай преди няколко години се беше преместил в Ню Йорк по лични причини. Имаше буйна кестенява коса и добродушни очи и беше толкова небрежен, че градските му колеги често се изнервяха. Райм обаче подозираше, че върши всичко бавно не заради южняшката кръв, а заради важността на работата си. Бел беше специалист по охраната на свидетели и други потенциални жертви на насилие. Групата му не беше официално в структурата на Нюйоркското полицейско управление, но въпреки това се водеше „Отряд за специални задачи“. Съкращението ОСЗ можеше да се тълкува и като „Отряд за спасяване на задници“.

— Роланд, това е Джинива Сетъл.

— Здрасти, госпожице — изръмжа детективът и се здрависа с нея.

— Не ми трябва бодигард — отсече момичето.

— Не се притеснявай, няма да ти се пречкам. Честна дума. Ще стоя скрит като кърлеж във висока трева. — Бел погледна Селито. — Какъв е случаят?

Дебелият детектив го запозна с подробностите, които им бяха известни до момента. Бел слушаше спокойно, но Райм видя тревога в очите му. След като изслуша Селито. Южнякът отново си придаде весело изражение и зададе на Джинива няколко въпроса за нея и семейството ѝ, за да може да планира мерките за охрана. Тя отговаряше колебливо, сякаш полагаше голямо усилие.

След като Бел най-после свърши, Джинива заяви нетърпеливо:

— Трябва вече да тръгвам. Някой би ли ме закарал вкъщи? Ще си взема учебниците и писмата на Чарлз. Трябва обаче да отивам на училище.

— Детектив Бел ще те закара у дома — успокои я Райм и добави със смях: — Но за училището, мисля, че се разбрахме днес да почиваш. Можеш да си преговаряш уроците или нещо друго.

— Не, не сме се разбирали такова нещо! Вие казахте „ще ти зададем няколко въпроса, пък после ще видим“.

Не бяха много хората, които обръщаха думите на Райм срещу самия него. Той изръмжа:

— Няма значение какво съм казал. Трябва да си останеш вкъщи, защото престъпникът може вече да те търси. Опасно е.

— Господин Райм, задължително трябва да се явя на тези тестове. В моето училище не се приемат изключения от програмата.

Джинива ядосано стискаше една гайка на дънките си. Беше толкова слабичка. Райм се почуди дали родителите ѝ не са маниаци на здравословното хранене и не ѝ дават само диетичен хляб и тофу. Изглежда много преподаватели залитаха в тази крайност.