Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Пак ще помоля за разрешение да се преместя тук. Когато разберат, че имам семейство, може да позволят.

— Нямаш семейство.

— Знам, че си ми ядосана, скъпа, но ще се реванширам. Аз…

Тя хвърли книгата.

— Шест години нищо. Една думичка. Дори не се обади. Едно писмо не написа.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и това още повече я вбеси. Тя ги изтри с трепереща ръка.

— Къде да изпратя това писмо? — прошепна той. — Къде да телефонирам? През цялото време се опитвах да се свържа с теб. Ще ти покажа купчината от писма, които съм ти писал. Връщаха ми ги в затвора. Сигурно има стотина. Опитвал съм всичко. Просто не можех да те открия.

— Добре поне, че дойде да се извиниш. Ако изобщо може да се смята за извинение. Сега можеш да си вървиш.

— Не, мила, чакай…

— Не съм ти „мила“, нито „Джини“ или „дъще“.

— Ще ти се реванширам — повтори той и избърса очи.

Тъгата му — или каквото беше — изобщо не я трогна. Тя изпитваше само гняв.

— Върви си!

— Чакай, мила…

— Не. Тръгвай си!

Детективът от Северна Каролина, експертът по охрана на свидетели, отново съвестно изпълни задълженията си. Стана и мълчаливо, но настоятелно изведе баща ѝ навън. Кимна на момичето, усмихна се окуражително и затвори вратата. Джинива остана сама със себе си.

Докато Джинива разговаряше с баща си на горния етаж, Райм и сътрудниците му търсеха следи към евентуални обири на бижутерийни магазини.

Безуспешно.

Донесените от Делрей материали за пране на пари чрез търговия със скъпоценности бяха за дребни машинации и никоя от тях в Манхатън. В Интерпол и местните полицейски служби също нямаше нищо полезно за случая.

Криминалистът разочаровано поклати глава. В този момент телефонът иззвъня.

— Райм.

— Линкълн, Паркър се обажда.

Експертът по почерците бе анализирал бележката от тайната квартира на Бойд. С Райм размениха по няколко изречения за здравето и семействата си. Приятелката на Кинкейд, агентката от ФБР Маргарет Лукас, била добре, а също и децата им — нейната дъщеря и синът на Паркър, Роби.

Сакс също им предаде поздрави, след което пристъпиха към деловата част.

— Започнах анализа веднага щом получих сканирания текст — обясни Кинкейд. — Съставих профил на автора.

Сериозните анализатори на документи не се стараеха да отгатнат характера на хората по начина им на писане; почеркът бе важен само при установяване на автентичност.

За момента обаче Райм не се интересуваше от това. Паркър Кинкейд имаше предвид езиковите особености на писмото — „странностите“, които бяха забелязали още в началото. Това можеше да се окаже много полезно при търсенето на престъпника. Бруно Хауптман, например, похитителят на бебето на Линдберг, бе заловен благодарение на морфологичния и синтактичния анализ на искането за откуп.

Кинкейд продължи с типичния си ентусиазъм:

— Установих няколко интересни неща. Бележката пред вас ли е?

— Да, гледаме я в момента.

Млада негърка, на означения прозорец на петия етаж, 2 октомври, около 08:30 часа. Видя моя микробус на товари в уличка зад Борсата на бижута. Може да се досети за плановете ми. Убий я.

Кинкейд продължи:

— За начало, авторът очевидно е чужденец. Личи от неправилния словоред и грешките. Също от начина, по който изписва датата: слага деня преди месеца. Часът също е даден по двайсет и четири часовата схема, което е рядкост в Америка. Има още нещо. Той…

— Или тя — прекъсна го Райм.

— Смятам, че е по-скоро мъж — наблегна Кинкейд. — След малко ще ви кажа защо. Най-показателно за определяне на националността му е двучленната именна родителна конструкция.

— Какво?

— Родителната конструкция, начинът за изразяване на притежание. Вашият човек е написал „моя микробус на товари“.

— Ясно.

— Това ме навежда на мисълта, че авторът е арабин.

— Арабин ли?

— Вероятността е около деветдесет процента. Родителната конструкция в арабския се нарича изафет. Притежателните фрази обикновено се образуват по схемата „колата Джон“. Тоест „колата на Джон“. В случая притежателят стои винаги на второ място. Затова пише „микробус на товари“, а не „товарен микробус“. По същия начин „борса на бижута“, вместо „бижутерийна борса“. Това се потвърждава и от липсата на неопределителен член: „уличка“ вместо „една уличка“. Това е характерно за арабите, в чийто език има само определителен член. Е, същото важи и за уелския, но се съмнявам вашият човек да е от Кардиф.