Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Браво, Паркър — похвали го Сакс. — Изненадваш ни с познанията си.

От високоговорителчето се чу тих смях:

— През последните години всички в моя бранш, щат — не щат, се ограмотиха по арабски.

— Защо смяташ, че е мъж?

— За колко престъпнички арабки си чувала?

— Не са много… Нещо друго?

— Намерете ми още текстове и ще ги сравня.

— Ще ти се обадим, ако намерим.

Райм поблагодари на Кинкейд и прекъсна връзката. Погледна таблицата, поклати глава и се изсмя мрачно.

— Какво си мислиш, Райм?

— Вече се досещате какви са плановете му, нали? — със зловещ тон попита криминалистът.

Сакс кимна:

— Не смята да ограби борсата. Иска да я взриви.

— Връзва се със сигналите за подготвяни терористични атаки срещу еврейски цѐли — съгласи се Делрей.

— Пазачът на хранилището ми каза, че всеки ден получават пратки от Йерусалим. Добре, да евакуираме и да претърсим борсата.

Сакс извади мобилния си телефон. Райм погледна таблицата и се обърна към Селито и Купър:

— Фалафел и кисело мляко… товарен микробус. Проучете всички ресторанти за арабска кухня около бижутерийната борса. И кой извършва доставките.

Делрей поклати глава:

— Половината град се храни с тия боклуци. На всеки ъгъл можеш да си купиш дюнер и фалафел. Тези… — агентът замълча и с Райм се спогледаха.

— Количките!

— Вчера около музея имаше пет-шест — отбеляза Селито.

— Идеални са за наблюдение — възкликна Райм. — И отлично прикритие. Той ги снабдява всеки ден и никой не обръща внимание. Искам да разбера кой доставя храната на уличните търговци. Действайте!

Според хигиенната инспекция само две фирми имаха право да снабдяват продавачите на арабска храна около бижутерийната борса. По ирония по-голямата от тях бе собственост на двама братя евреи с близки в Израел — едва ли можеха да бъдат заподозрени.

Другата фирма не притежаваше собствени сергии, но снабдяваше няколко десетки колички за бърза храна в Централен Манхатън. Продаваха дюнери, кебап и фалафели, а също безалкохолни и баналните, но винаги доходни хотдози. Фирмата имаше ресторантче на Броуд Стрийт и бе наела човек да извършва доставките из града.

Когато Делрей и още десетина полицаи се изсипаха в заведението, собствениците с готовност — почти през сълзи от уплаха — отговориха на всички въпроси. Снабдителят им се казваше Бани ад-Дахаб, саудитец с отдавна изтекла виза. Бил от Джида, а в Щатите работил за известно време като инженер. След изтичане на визата се принудил да приема всякакви предложения за работа — като готвач или снабдител на продавачите на ориенталска храна в Манхатън и Бруклин.

Бижутерийната борса бе евакуирана и претърсена, но бомба не се откри. Микробусът на ад-Дахаб бе обявен за издирване. Според собствениците можел да е навсякъде из града; човекът сам определял работния си график.

В такива моменти на Райм му се искаше да крачи нервно из стаята. Къде, по дяволите, беше този човек? Дали в момента микробусът му сновеше по улиците пълен с експлозиви? Може би се беше отказал от бижутерийната борса и бе избрал друга мишена: синагога или бюро на „Ел Ал“?

— Докарайте ми Бойд да го притиснем — извика той. — Искам да знам къде, по дяволите, е този човек!

В този момент телефонът на Мел Купър иззвъня. Последваха го телефоните на Селито и Сакс.

Накрая стационарният апарат в лабораторията зазвъня. Обаждаха се различни хора, но новината бе една и съща. Вече знаеха къде е бомбаджията.

Беше мъртъв.

Взривът станал на кръстовището на Девето авеню и Петдесет и четвърта улица и като по чудо нямаше жертви.

Ударната вълна била насочена главно нагоре, към покрива. Прозорците се пръснали и стъклата ранили леко неколцина минувачи. Микробусът се подпалил, занесъл и се блъснал в една улична лампа. Пожарникарите от централата на Осмо авеню бързо изгасили огъня и отцепили района. Колкото до шофьора, положението му беше безнадеждно. Двете половини на тялото му лежаха на няколко метра една от друга.

Сапьорите бяха оградили района и сега основната задача на полицаите бе да чакат съдебния лекар и криминалистите.

— На какво мирише? — попита един детектив от местния участък.

Беше прежълтял и му се гадеше от миризмата, за която предполагаше, че е от обгоряла плът. Най-шокиращото бе, че миришеше вкусно.

— На дюнер — през смях отговори негов колега от сапьорите.

— Дюни-какво? — попита пооплешивелият детектив. Мислеше, че е някакво съкращение, например ШИНЕО — шибана до неузнаваемост.