Джефри Дивър - Дванайсетата карта

— Тогава са те забелязали — вметна Селито. — Край училището.

— Да. Бях там. Когато видях ченгетата, побягнах. След това обаче научих от едно момче къде живее. Отидох днес и смятах да ѝ оставя книгите, но видях как я качихте в една кола и я откарахте.

Джакс кимна към Бел. Детективът се намръщи:

— Вие ли бяхте с количката?

— Да, преструвах се на бездомник. Метнах се на такси и ви последвах.

— Въоръжен — изтъкна Бел.

— Някой иска да нарани детето ми! — сопна се Джакс. — Да, по дяволите, взех си пистолет. Не можех да допусна някой да ѝ направи нещо лошо.

— Използвали ли сте го? — попита Райм.

— Не.

— Ще проверим.

— Извадих го само да заплаша хлапака, който ми показа къде живее. Някой си Кевин, който говореше лоши неща за момичето ми. Не съм го наранил, само намокри гащите, като видя пистолета… Просеше си го. Това е всичко.

— Как се казва жената, която ви се е обадила вчера?

— Бети Карсън. Работи близо до музея. — Джакс кимна към телефона си. — Номерът ѝ е записан. Започва със седемстотин и осем, това е кодът на квартала.

Селито взе мобилния телефон и излезе в коридора.

— Ами семейството ви в Чикаго?

— Какво?

— Съпругата ви казала на Джинива, че сте се преместили в Чикаго и сте се оженили повторно — обясни Сакс.

Джакс ядосано затвори очи.

— Не, не… Това е лъжа. Никога не съм бил в Чикаго. Винъс е искала да настрои дъщеря ми срещу мен… Ужасна жена, как съм могъл да я обичам?

Райм се обърна към Купър:

— Обади се в Управлението на затворите.

— Не, не, моля ви. — По лицето на Джакс се изписа отчаяние. — Веднага ще ме тикнат в затвора. Не мога да се отдалечавам на повече от трийсет километра от Бъфало.

На два пъти исках разрешение да напусна района и ми отказаха. Въпреки това дойдох.

— Мога да го проверя в общата картотека на управлението — предложи Купър след кратко замисляне. — Рутинна проверка. Няма да се усъмнят.

Райм кимна. След малко на екрана се появиха снимката и досието на Алонсо Джаксън. Купър го прочете и обяви/

— Истина е. Условно освобождаване за добро поведение. Има свидетелство за завършен колеж. Като най-близък роднина е спомената Джинива Сетъл.

— Благодаря — облекчено промълви Джакс.

— Каква е историята с книгите?

— Не можех да се появя и да кажа, че съм ѝ баща. Щяхте веднага да ме върнете в пандиза. Купих няколко книги, които съм ѝ чел като малка. За да се увери, че бележката е от мен.

— Каква бележка?

— Написах ѝ бележка и я пъхнах в една от книгите.

Купър извади листчето от „Тайната градина“. На него с красив почерк бе написано: „Мила Джен, това е от баща ти. Моля те, обадѝ ми се.“

Номерът на мобилния му телефон беше написан отдолу.

Селито се върна в стаята и обяви:

— Говорих с госпожа Карсън. Всичко, което той каза, се потвърждава.

— Майката на Джинива ви е била само приятелка, не съпруга, нали? — уточни Райм. — Затова Джинива не е „Джаксън“.

— Да.

— Къде живеете? — поинтересува се Бел.

— Наел съм стая в Харлем. На Сто трийсет и шеста. Смятах да взема Джинива в Бъфало, докато получа разрешение да се върна в Ню Йорк. — Лицето му посърна и Райм видя искрена тъга в очите му. — Сега обаче се съмнявам, че ще стане.

— Защо? — попита Сакс.

Джакс се усмихна тъжно:

— Видях къде живее, в онази хубава къща в Морнингсайд. Радвам се за нея, наистина се радвам. Сигурно е осиновена от добри хора, може би има братче или сестриче, което винаги е искала. Едва ли ще поиска да дойде при мен. Има уреден живот, какъвто не мога да ѝ дам.

Райм погледна Сакс и вдигна вежди. Джакс не забеляза.

Историята му звучеше правдоподобно, но криминалистът бе свикнал да се съмнява във всичко.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Казвайте.

— Коя е леля ѝ?

— Сестра на баща ми. Лили Хол. Тя му помагаше да ме отгледа. Два пъти е ставала вдовица. Тази година би трябвало да навърши деветдесет. През август. Ако още е жива.

Райм нямаше представа за възрастта или рождения ѝ ден, но името съвпадаше.

— Още е жива.

Джакс се усмихна:

— Радвам се. Тя също ми липсва. И нея не можах да издиря.

— Казали сте на Джинива нещо за думата „сър“ — намеси се Бел. — Спомняте ли си?

— Когато беше малка, я учех да гледа хората в очите, да ги уважава, но никого да не нарича „сър“, докато не си го заслужи.

Детективът от Северна Каролина кимна.

— Кой е Чарлз Сингълтън? — попита криминалистът.

Джакс премигна удивено:

— Откъде знаете за него?